Автор: Харолд Р. Олкесе – специализант по история в университета в Кънектикът, ще получи бакалавърската си диплома наесен. Цялостно изграден художник на пейзажи, живее в Кънектикът
В някои моменти от живота, ако се самонаблюдаваме и същевременно сме странични наблюдатели на самите себе си, непрестанният естествен ход на битието разкрива истинския си образ. Това битие в същността си се развива не като утопия, а по-скоро като дистопия, където бедата е тясно свързана със своята противоположност - блаженството. В този ред на мисли много от нас може да се случи да размишляваме върху този вечен въпрос, който изглежда елементарен: „Защо добрите хора ги сполетяват беди?” Огромен брой философи са се опитвали да разгадаят - в най-добрия случай с едва доловим напредък - този привидно мъчителен парадокс. Дали сте едни от онези, които очакват да ги сполети беда, или тя да засегне добрите хора, които познавате, е само половината от изпитанието; до известна степен бедата е необходимо да се прояви в нашия живот и в живота на онези, които обичаме. А другата част от изпитанието се състои в неговото приемане и преодоляване.
При вярващите и невярващите хора става така, че обикновено по един и същ начин тъпчат на едно място и се питат: „Естествената природа ли е най-големият ни враг?”, „Дали Бог нарочно ни наказва с беди заради прегрешенията ни?” С една дума - не; но изтъкнатите мъже и жени ги занимават тези въпроси. Ралф Уолдо Емерсън [1803-82; американски мислител и писател] пише: „Природата не е сантиментална личност - тя нито ни гали, нито ни глези. Трябва да сме наясно, че светът е груб и враждебен и не само че няма да има нищо против да гледа как се давиш, а и ще погълне кораба ти като прашинка.” Природните закони действат неопределено; историята е дала хиляди примери за това, където добрият и лошият погиват от болести, природни бедствия или биват изядени от зверове. Нито дори и силно набожният и богобоязливият човек са освободени от страдание; достатъчно е единият да се обърне към историята за Йов в Библията, а другият - към свещените Писания, за да се убедят в това. Пророкът Йов е човек, който бил „добродетелен и праведен, боял се от Господ и странял от злото”, претърпял невиждано нещастие и пак не възроптал срещу Бог, нито се оставил на положението, в което се намирал, а го приел, казвайки: „Без нищо дойдох на този свят и така ще си отида; Всевишният дава и Той отнема; благословено да бъде Неговото име.” Да се каже, чрез двуличие, че Бог и/или природата правят така, че добрите хора на този свят трябва да вкусят страданието, което са си заслужили за извършеното от тях зло, без съмнение е нелепост. Това, което трябва да знаем, е фактът, че тук не е Раят, и тези природни закони не облагодетелстват някого за сметка на другиго - те просто изпълняват функцията си.
Артур Шопенхауер: Нещастията не са рядкост, а установен ред
Менандър, древногръцки драматург, пръв съобщава как да избегнем бедите: „Ако искаш да прекараш живота си без страдание, трябва или да станеш бог, или мъртвец. Помисли за мъките на другите и това ще те успокои.” Също така нека вникнем в думите на стоическия философ и римски император Марк Аврелий: „Природата дава и природата отнема. Всеки със здрав разум и скромност ще каже: ‘Дай и си вземи, колкото искаш’, не от неподчинение, а от покорство и добра воля.” Колкото по-скоро приемем скромното си положение в живота и колкото по-скоро осъзнаем, че нито природата, нито Всевишният са ни поверили живот на закачки и безспирна наслада, ще стигнем до извода, че е редно да се запитаме не „защо лошите неща се случват на добрите хора”, а „какво мога да направя, за да живея по най-добрия начин сред беди и как мога да успокоя събратята си, когато са нещастни?” Нещастията, както германският философ Артур Шопенхауер пише, не са „...рядкост; нещастията, до голяма степен, са установеният ред.” Като помагаме на наш близък приятел и не го оставяме в беда, можем да се опитаме да нарушим това правило.
През тази дистопия няма как да се премине, без да се сблъскаме с неприятен инцидент; ироничното обаче е, че често това са инцидентите, които ни правят да изглеждаме като изключителни човешки същества. Прозорливите думи на Ницше: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни”, трябва да олицетворяват човечеството и нашето пълно хладнокръвие, когато се наложи да понесем някаква беда. Като се замислим само колко голям брой добри хора са страдали, се оказва, че в това си състояние, заради да се издигнат духовно, те се превръщат - или обществото, в което живеят - в по-състрадателни личности. Да размислим само, колко много благодетелни хора са загинали във войни, печелейки впоследствие свобода или подобрявайки живота на другарите си, като изкореняват потисничеството; същите тези хора са понасяли и болести; и въпреки че са загивали, те са ни поверили своя силен дух и надежда; и нека видим добродетелните хора в днешно време, техните злощастия, и как ние като такива можем да станем по-добри, като облекчим тяхното страдание. Да не забравяме, че и добрите, и лошите хора са изложени на един и същ риск, а бедата не прави разлика.
http://herkul.log.bg/article.php?article_id=75634
В някои моменти от живота, ако се самонаблюдаваме и същевременно сме странични наблюдатели на самите себе си, непрестанният естествен ход на битието разкрива истинския си образ. Това битие в същността си се развива не като утопия, а по-скоро като дистопия, където бедата е тясно свързана със своята противоположност - блаженството. В този ред на мисли много от нас може да се случи да размишляваме върху този вечен въпрос, който изглежда елементарен: „Защо добрите хора ги сполетяват беди?” Огромен брой философи са се опитвали да разгадаят - в най-добрия случай с едва доловим напредък - този привидно мъчителен парадокс. Дали сте едни от онези, които очакват да ги сполети беда, или тя да засегне добрите хора, които познавате, е само половината от изпитанието; до известна степен бедата е необходимо да се прояви в нашия живот и в живота на онези, които обичаме. А другата част от изпитанието се състои в неговото приемане и преодоляване.
При вярващите и невярващите хора става така, че обикновено по един и същ начин тъпчат на едно място и се питат: „Естествената природа ли е най-големият ни враг?”, „Дали Бог нарочно ни наказва с беди заради прегрешенията ни?” С една дума - не; но изтъкнатите мъже и жени ги занимават тези въпроси. Ралф Уолдо Емерсън [1803-82; американски мислител и писател] пише: „Природата не е сантиментална личност - тя нито ни гали, нито ни глези. Трябва да сме наясно, че светът е груб и враждебен и не само че няма да има нищо против да гледа как се давиш, а и ще погълне кораба ти като прашинка.” Природните закони действат неопределено; историята е дала хиляди примери за това, където добрият и лошият погиват от болести, природни бедствия или биват изядени от зверове. Нито дори и силно набожният и богобоязливият човек са освободени от страдание; достатъчно е единият да се обърне към историята за Йов в Библията, а другият - към свещените Писания, за да се убедят в това. Пророкът Йов е човек, който бил „добродетелен и праведен, боял се от Господ и странял от злото”, претърпял невиждано нещастие и пак не възроптал срещу Бог, нито се оставил на положението, в което се намирал, а го приел, казвайки: „Без нищо дойдох на този свят и така ще си отида; Всевишният дава и Той отнема; благословено да бъде Неговото име.” Да се каже, чрез двуличие, че Бог и/или природата правят така, че добрите хора на този свят трябва да вкусят страданието, което са си заслужили за извършеното от тях зло, без съмнение е нелепост. Това, което трябва да знаем, е фактът, че тук не е Раят, и тези природни закони не облагодетелстват някого за сметка на другиго - те просто изпълняват функцията си.
Артур Шопенхауер: Нещастията не са рядкост, а установен ред
Менандър, древногръцки драматург, пръв съобщава как да избегнем бедите: „Ако искаш да прекараш живота си без страдание, трябва или да станеш бог, или мъртвец. Помисли за мъките на другите и това ще те успокои.” Също така нека вникнем в думите на стоическия философ и римски император Марк Аврелий: „Природата дава и природата отнема. Всеки със здрав разум и скромност ще каже: ‘Дай и си вземи, колкото искаш’, не от неподчинение, а от покорство и добра воля.” Колкото по-скоро приемем скромното си положение в живота и колкото по-скоро осъзнаем, че нито природата, нито Всевишният са ни поверили живот на закачки и безспирна наслада, ще стигнем до извода, че е редно да се запитаме не „защо лошите неща се случват на добрите хора”, а „какво мога да направя, за да живея по най-добрия начин сред беди и как мога да успокоя събратята си, когато са нещастни?” Нещастията, както германският философ Артур Шопенхауер пише, не са „...рядкост; нещастията, до голяма степен, са установеният ред.” Като помагаме на наш близък приятел и не го оставяме в беда, можем да се опитаме да нарушим това правило.
През тази дистопия няма как да се премине, без да се сблъскаме с неприятен инцидент; ироничното обаче е, че често това са инцидентите, които ни правят да изглеждаме като изключителни човешки същества. Прозорливите думи на Ницше: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни”, трябва да олицетворяват човечеството и нашето пълно хладнокръвие, когато се наложи да понесем някаква беда. Като се замислим само колко голям брой добри хора са страдали, се оказва, че в това си състояние, заради да се издигнат духовно, те се превръщат - или обществото, в което живеят - в по-състрадателни личности. Да размислим само, колко много благодетелни хора са загинали във войни, печелейки впоследствие свобода или подобрявайки живота на другарите си, като изкореняват потисничеството; същите тези хора са понасяли и болести; и въпреки че са загивали, те са ни поверили своя силен дух и надежда; и нека видим добродетелните хора в днешно време, техните злощастия, и как ние като такива можем да станем по-добри, като облекчим тяхното страдание. Да не забравяме, че и добрите, и лошите хора са изложени на един и същ риск, а бедата не прави разлика.
http://herkul.log.bg/article.php?article_id=75634
Няма коментари:
Публикуване на коментар