Какво е времето?
Когато си зададем този въпрос обикновено в съзнанието на всеки един от нас изплува представата за годините, месеците, дните, часовете, минутите.
И ако някой ни попита как отброяваме времето ние ще отговорим „С часовник, календар?”
Така е, но всъщност то не е часовникът, който е закачен на стената.
Не, това е часовникът, който е вътре в нас, сърцето, и то се отброява с ударите на сърцето.
То е календар, в който не се записват дните от седмицата, а делата във всеки един изминал ден.
И както от календара откъсваме изминалия ден или месец и го захвърляме в кофата, така и дните ни се изнизват и отиват ...къде?
Ако са пусти, ако са празни и те отиват там...в нищото, забравата.
Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал:
„Няма ден, който да започва, без той да каже на човека:
„О, сине на Адем , аз съм ново творение и в бъдеще ще свидетелствам за това, което направи с мен.
Прави добро и аз ще свидетелствам добре за теб.
Внимавай, че когато премина, ти никога няма да ме видиш отново.”
Нощта казва същото нещо.”
Времето е срок, който Аллах Теаля е дал на всичко, което е сътворил.
Срок, който за всеки един от нас е различен и за който всеки един от нас ще отговаря.
То не може нито да се купи, нито да се продаде.
То не може да се даде на заем, нито пък се връща обратно.
Не можем да го съхраним, не сме способни и да го увеличим. Това, което единствено можем да направим с него, е да го оползотворим или да го пропилеем.
Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал:
„В Съдния ден краката на човек не ще помръднат, докато той не бъде попитан за 4 неща:
как е прекарал живота си, как е прекарал младостта си; как се е сдобил с богатството си и за какво го е изхарчил и какво е направил със знанието си”.
Нека се замислим, как ще отговаряме на Съдния ден за времето, което Аллах ни е отредил?
Когато човек бъде изправен пред Аллах и бъде попитан:
„Ти за какво използва срока, който ти беше даден?”
какво ще отговори?
Навярно някой ще каже „Я, Рабби, аз цял живот учих.”
Ала тогава ще дойде другият въпрос:
„За какво учи и какво направи с придобитото знание?”
А това е по-сложният въпрос.
Ще каже:
„Аз бях много старателен и прилежен ученик и бях сред първите в класа.
Родителите ми много се радваха и искаха да ме пратят в университета.
Приеха ме и завърших бакалавърска степен.
Когато видях близките ми колко много се гордеят с мен реших да повиша степента си и записах магистратура. Преподавателите в университета забелязаха, че се справям много добре и ме посъветваха да изкарам докторантура и така изпит след изпит до този момент”
Тогава Аллах ще попита „А какво научи за Мен?
С какво повиши степента си пред Мен?”
Какво ще отговори?
Едва ли има някой сред нас, който да не е бил изпитван, било в училище, било в университет.
И всички знаем какво е.
Редица безсънни нощи прекарани преди всеки изпит.
От притеснение на човек не му се яде, не може да мигне, само чете, преговаря и преговаря.
А за изпита пред Аллах на Съдния ден колко безсънни нощи сме имали?
По същия начин ли се притесняваме?
Пред Аллах няма кой да ни подскаже, нито пък има от къде да препишем.
Няма и поправка.
Нека се замислим, колко време отделяме, за да научим нещо за религията си, нещо, което ще ни показва накъде вървим и накъде отиваме?
Колкото и книги да е прочел човек, колкото и научни степени да има, ако не знае нищо за Аллах Теаля, или пък не прилага наученото по пътя към Аллах Теаля, то това не ще надбави нищо за него пред Аллах и не ще увеличи степените му при Аллах.
А придобиването на знание по пътя към Аллах не е трудно. Какво възпрепятства човек днес да прочете един хадис и да поразсъждава над него.
Да се опита да го приложи в ежедневието си.
Един единствен хадис на ден.
И какво пречи на човек да научи един единствен айет на ден, не една сура, не една страница, а един единствен айет?
Както казва един мъдър човек
– „Хиляди причини ще намериш ако не искаш…”
Разбира се, това не означава да ограничаваме мирогледа си само в тази посока, не.
Това означава да прилагаме наученото в светските дела, да го прилагаме в търговията, в образованието, в медицината, в трудовите отношения и т.н. и т.н.
Уммета ни има нужда от знаещи, от образовани хора, във всяка една сфера на науката.
Но за да има стойност това знание пред Аллах, то трябва да бъде използвано, да бъде прилагано в Името на Аллах и в съответсвие със законите на Аллах.
Друг сред нас пък ще каже:
„Я, Рабби, аз през целия си живот се отдадох на децата си, грижих се за тях и ги отглеждах...”
Тогава Аллах ще попита:
„А как ги отгледа тези деца, как ги възпита?
Какъв пример им даде?”
Всеки родител иска да даде най-доброто на детето си.
Стреми се да не го лишава от нищо.
Но Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари е казал:
„Най-големият дар, който родителят може да даде на детето си, е доброто възпитание”
Ето защо, човек, ставайки родител, трябва да осъзнае отговорността, която поема с това.
Аллах го дарява с дете, поверява му го и му отрежда определено време, след което повереното ще трябва да се върне при Този, на Който принадлежи.
Нека се замислим, как ще се върне?
Аллах създава децата чисти, искрени, със сърчица, изпълнени с нур.
Сърцата им са лист хартия, а в ръцете ни е писалката.
Какво ще напишем?
Хайде, нека опитаме, нека всеки от нас напише на един лист това, което би искал да остави в сърчицето на детето?
Иска ви се да напишете най-доброто, нали.
Пишете нещо и ви се иска да го изтриете и да напишете друго – по-добро.
И го задрасквате, или пък го изтривате и пак пишетено колко пъти може да се трие на едно място?
Всеки от нас знае, че колкото повече се трие толкова по-голяма е вероятността листът да се скъса.
Само че не бива да забравяме и че в сърцето има и неща, които трудно се изтриват.
А сега си представете си, че някой ваш познат трябва да пътува и ви остави да му гледате едно цвете.
Цветето е толкова красиво, листата му са крехки и нежни, обагрени в най-прекрасните багри, а от неговия цвят се носи прекрасен аромат.
Вие с радост взимате цветето и го поставяте на хубаво място в дома си, за да му се радвате.
Обаче след време баграта на това цвете започва да бледнее, тя не е така наситена, както преди.
Крехките му и нежни листенца са започнали да загрубяват, а някои от стеблата дори са загнили.
Прекрасният аромат вече не се усеща...мислите си „защо така се получава, нали му давам всичко, от което има нужда – „настанила” съм го в хубава саксия, сложила съм го на добро местенце, редовно го поливам и подхранвам...”, но уви.
И идва един ден, този, който ви го е оставил, и иска да си го вземе обратно.
Как ще му го върнете?
Няма ли да се срамувате да му го върнете в тоз вид?
Нормално е човек да каже „Ами аз всичко, което си трябва, го правих, но явно за него е трябвало някакви специални грижи, а никой не ми каза”
А той ще каже:
„Има книга, в която е описано за всяко, ти не потърси ли в нея?”
Трети сред нас, когато бъде питан за времето, ще отговори:
Я, Рабби, аз нямах много на дуннята и трябваше постоянно да работя, за да си осигуря препитание”
Тогава Аллах ще го попита:
„А за Ахирета какво си осигури?”
Как ще отговори?
Али ибн Aбу Талиб (р.а.) е казал:
„Този живот си отива, но отвъдният живот идва.
Всеки един от тях има деца.
Бъдете деца на отвъдното, а не деца на този свят.
Днес е само работа (дела) без търсене на равносметка, но утре ще бъде търсене на равносметка без работа (дела)”
Един от основните стремежи на човек е да си намери добра работа, с която да гарантира препитанието си.
Често обаче се случва тази работа да му подсигури нужното на дуннята, но да го отдалечи от необходимото за Ахирета. Понякога човек изпада в голямо затруднение да съчетае служебните с религиозните си задължения и се налага да направи компромис или с едните, или с другите.
И ако се поддаде на страха от липсата на препитание, от раб на Аллах той се превръща в роб на работодателя.
В този случай човекът може да отиде и да си иска възнаграждението от работодателя, но как ще иска да бъде възнаграден и от Аллах?
Ето защо не бива да оставяме вятърът на небрежността да отвява ден след ден от земния ни живот без да сме посяли нещо, което да пожънем в отвъдния.
Четвърти, когато бъде питан за времето, ще каже:
„Моето време премина в забавление”.
Забавлението изпълва сърцето с мимолетна радост, но отмине ли, в него остава само пустота.
Всеки един от нас е чувал израза
„Живейте докато сте млади”,
но как трябва да разбираме това, какъв смисъл трябва да вложим в него?
Да живеем, отдадени на забавлението и забравили за Аллах?
А и как може да знаем колко време ни е отредил Аллах?
Нима Азраил не взима и душите на млади?
Шейтанът ни хваща за ръка и ни води на най-различни места, примамва ни с лъскавината на материалното и ни кара да забравим за светлината на духовното, ограбва душите ни и със задоволство се наслаждава на това как му
„играем по свирката”.
Знам как Снежанка е подмамвана от на пръв поглед добра старица, която и предлага една хубава, лъскава червена ябълка. Снежанка знае, че ако нещо я съмнява, трябва да го избегне, но въпреки това бива подлъгана и макар една малка хапчица от отровната ябълка я покосява.
Така е й шейтанът – взима най-голямата отрова от дуннята, слага й лъскава опаковка и ни я поднася с повод и без повод.
В тази връзка се сещам за още един пример - рождените дни – устройват се празненства, сипят се поздравления, подаръци, човек се радва...ала за какво?
Aбу ул -Атахия е казал:
„Колко сме щастливи, когато дните си отиват, въпреки че с всеки изминал ден нашият живот намалява”
Колко се е изместила представата за стойността на отминалото време човек се радва, че е добавил още една година, че е пораснал, ала дали е съумял през тази изминала година да израсне и пред Аллах?
Това зависи от делата му и пътя, по който е вървял.
Това е все едно да си в един голям търговски център и да се качваш от етаж на етаж по ескалатора.
Само че ако се качиш на грешния ескалатор, този, който се движи надолу, а ти искаш да отиваш нагоре, ще се изкачваш стъпало след стъпало, ала няма да помръдваш от мястото, на което си, докато не се измориш и той те отведе надолу...
Накрая искам да завърша с думите на Ибн -ул -Каййим , който е казал:
„Годината е като дърво, месеците са неговите клони, дните са разклоненията на клоните, часовете са неговите листа, броят на вдишванията са неговите плодове.
Следователно, ако броят на вдишванията на човека са извършени в подчинение на Аллах и Неговия Пратеник, плодовете на неговото дърво ще бъдат сладки.
Но ако те са извършени в неподчинение, плодовете ще бъдат горчиви.
Реколтата на Часа ще бъде такава, каквито са плодовете – сладки или горчиви”
