Дарението – Садака

Дарението – Садака

Омaр бин Абдулазиз повелил:
- Намазът ще те отведе до половината от пътя;

оручът до вратата на Владетеля (Аллах), а дарението садака ще те изведе пред Самия Владетел!
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем),

по чиито хадиси се ръководим във всекидневния си живот, е повелил:
„Дарението садака гаси гнева на Аллах и премахва тежката смърт.“

 (Тирмизи, Зекят, 28)

 „Садаката гаси страданията от греховете, както водата гаси огъня“

(Тирмизи,

 Иман,Ибн Aбу Джад заявява:

„Садаката затваря вратите на седемдесет злини“.

(Фезу-л кебир III, 201)
Хазрети Локман съветва сина си с думите:

„Сине мой, когато сбъркаш, веднага дай садака!“
От сура Муминун узнаваме, че една от особеностите на „вярващите, постигнали освобождение“ е „да работят, за да дават зекят на хората“.

Да работят не, за да трупат богатство след богатство, с което да се гордеят, а да дават зекят на бедните“.

И това да го правят без да очакват някаква отплата, а да поделят имуществото си в името на Аллах, за да задоволят техните потребности.

Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем)

е давал лично милостинята си, а не чрез посредници.
Когато бил низпослан свещеният айет:

 „Онези, които раздават своите имоти и нощем, и денем, и скрито, и явно, имат отплатата си при своя Аллах и не ще има страх за тях, и не ще скърбят“.

(aл-Бакара, 274)

Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) повелил:

 „Онези, които трупат много имущество, са бедняци!“

А при трикратния въпрос на един от сахабиите, той посочил с ръце и повелил:

 „Изключение от това правят онези, които раздават отляво и отдясно, отпред и отзад от стоката си“.

(Ахмед бин Ханбел, Муснед, II, 428)
Днес, когато душите ни са разкъсани на парчета, се нуждаем най-много от дарение, за да заздравим същността си.

Ако прехраната ни е недостатъчна, трябва да даваме садака.

 Ако не знаем цената на времето, трябва да даваме садака. И не само един път, а докато съществуваме, защото в свещения айет се повелява:
«И раздайте по пътя на Аллах, и не се хвърляйте със собствените си ръце към гибелта, и благодетелствайте! Аллах обича благодетелите!» (aл-Бакара, 195)
Дженаб-и Хак в Коран-и Керим разкрива мъдростта от всеки извършен ибадет.

 Поначало Коранът е книга от мъдрости.

Мъдростта да се кланя намаз е, че предпазва човека от разврат и злини…

 А дарението садака – да очиства нефса, да запази сърцето му, да бъде удостоен с молитвите на Пейгамбера ни (салляллаху алейхи уе селлем),

 и сърцата ни да намерят благополучие и покой...
Дарението садака е такъв ибадет, при който човек дарява чистосърдечно, единствено в името на Аллах и за да достави удоволствие на изпитващите необходимост. Тогава садаката е изкупление за греховете, преграда пред адския огън.

Именно такава преграда представлява дарението садака.
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем)

съветва дъщерята на Хз. Aбу Бaкр със следните думи:

 „Я, Есма!..

Не бъди скъперница, за да не ти дава садака Аллах.

 Дай без да броиш, за да ти даде и Аллах без да брои.

 Не връзвай отвора на кесията си, за да може и Аллах да ти дава без остатък и без да връзва отвора на кесията Си... Дарявай, за да може и Аллах да ти дарява“.

(Бухари, Зекят, 21; Муслим, Зекят, 88; Бирр, 40)
«За мюсюлманите и мюсюлманките, вярващите мъже и вярващите жени;

 мъжете, раздаващи милостиня и жените, раздаващи милостиня, Аллах е приготвил за тях опрощение и огромна отплата».

 (aл-Ахзаб, 35)
„На раздаващите милостиня мъже и жени, които дават хубав заем на Аллах, това се умножава и има за тях щедра награда“.

 (aл-Хадид, 18)

«Ако заемете хубав заем на Аллах, Той ще ви го умножи.

И ще ви опрости.

Аллах е признателен, всеблаг».

(aт-Тегабун, 17)

Праведните дела

Праведните дела


Праведните дела са втората основа след вярата за спасението на хората от загуба в този и отвъдния живот.

Те са плод на вярата и са ясен показател, че тя се е настанила в човешкото сърце.

 Всъщност, щом в нечие сърце се настани вярата, вършенето на праведни дела започва от само себе си.
Веднага щом в сърцето се появи вяра, тя показва своето съществуване във външния свят на човека под формата на праведни дела и това е вярата в истинският ѝ вид.
Ако вярата не може да способства за тези естествени действия у човека, то става ясно, че тази вяра не се е настанила в сърцето и в неговите дълбини, а е останала само на думи. Всъщност това е критерий за стойността на вярата у човека.
В крайна сметка вярата, която не осъществява дейност в човешката душа и не я приближава до Бога, е много слаба или мъртва.
Съответно праведните дела се появяват като външно отражение на вярата и неин естествен плод.
В основата на праведните дела стои молитвата чиято важност е много голяма.
Молитвата е основа на Исляма, възнесението (мирадж) на вярващите, показател за вяра, израз на благодарност за безбройните блага и подчинение пред Всевишният Аллах с всичките органи на тялото.
Съобразно с това, онзи, който вярва но не отслужва молитва, затъва в голяма вреда и загуба поради факта, че е нарушил този най-важен стълб.
Под праведни дела се има в предвид също така службата (ибада) и подчинението на Всевишния Аллах;

 всички добрини и благодеяния извършени в полза на индивида и обществото с цел задоволството на Аллах.
Както бе споменато по-горе, молитвата заема много важно място сред праведните дела, към тях спадат и говеенето, милостинята зекят, поклонението хадж, повеляване на одобряваното, възбраняване на порицаваното, изоставяне на харама (възбраненото), помагане на бедните...
С една дума всяко едно нещо, чрез което се спечелва задоволството на Всевишния е добро дело.
Онзи, който подрежда своето всекидневие съобразно божествените заповеди и забрани, приема сунната на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) за система на живот и живее според нея, неговите дни от началото до края ще преминат в праведни дела.

Само по този начин можем да спечелим.
В Свещения Коран има много айети свързани с праведните дела, но тук ще спомена само три от тях:
“За онези, които вярват и вършат праведни дела, ще има блаженство и прекрасно завръщане.”
(Ар-Раад: 29)
“Онези, които вярват и вършат праведни дела, и отслужват молитвата, и раздават милостинята зекят, имат наградата си при своя Господ и не ще има страх за тях, и не ще скърбят.”
(Ал-Бакара: 277)
“На всеки вярващ, мъж или жена, който извършва праведно дело, Ние ще отредим прелестен живот.

И ще им въздадем награда по-хубава от онова, което са вършили.”
(Ан-Нахл: 97)

Посланието "Аллаху Aкбaр!"

Израза, който най-често произнасяме по време на ибадетите е „Аллаху Aкбaр!“
Когато се изпълнят цялостно петкратните намази в денонощието те правят 40 рекята.
При тези намази произнасяме 221 пъти текбир.
А когато към тях прибавим езана и каметите, техният брой достига 261.
С Тaравих намаз числото вече е 371.
Съзнаваме ли колко много пъти произнасяме текбир и каква е мъдростта от това?
Кое послание ние изпращаме с най-прекрасния глас когато по пет пъти на ден от минарето на джамиите на висок глас огласяме тези слова?
„Аллаху Aкбaр!“ е ежедневно съобщаване и напомняне на висок глас, че абсолютната власт, сила и мощ принадлежат на Аллах.
Това съобщение е равносилно на плесница по лицата на онези хора, които си въобразяват, че притежават извънредна сила и мощ, със закоравели сърца, превърнали се в своеобразни Фараони.
По косвен път им се казва:
„Кои сте вие?
Знайте си мярката!
Истинското величие принадлежи единствено на Аллах.
Вашето задължение е само скромно и смирено да се прекланяте пред негово Величество.
Каква прекрасна традиция ни е останала от предците да може да се викне в лицето на падишаха:
«Не се възгордявай, падишах наш, Аллах е по-велик от теб!»
Тези, които произнасят «Аллаху Aкбaр!“ не признават други големци и се прекланят само пред Него.
Не може и дума да става, тези, които се прекланят пред Него да се навеждат пред други, поетът на вярата и независимостта Мехмед Акиф казва:
„Ако не беше рюку, нивга не биха се навели тези глави!“
Много е полезно „Аллаху Aкбaр!“ да се повтаря ежеминутно висок глас.
Защото човек, когато придобие някои сили и възможности, преминава границите, започва да подценява останалите хора и забравя, че тази сила и тази възможност са му дадени от Аллах за изпитание. Също като Карун започва да твърди:
«Всичко това ми бе дадено само заради моето знание»
(Касас, 78)
Фараон, подведен от своята власт изрече:
«Аз съм най-великият ви Създател!»
Немрут, разглезен от властта си, трън на човека е, когато е сит и задоволен, пристъпва»
(ел-Аляк, 6-7)
И за да се предотврати това престъпване на границата, наложително е често и на висок глас да се разглася:
«Аллаху Aкбaр!“
Величието приляга на Аллах, а на човека да бъде раб. Надменността у човека се изгражда постепенно. Колкото повече силите и възможностите му се увеличават, расте броят на подмазвачите и подлизурковците край него и човек неусетно се превръща в своеобразен Фараон.
Тази истина Хз. Пейгамбера ни
(салляллаху алейхи уе селлем)
разкрива по следния начин:
«Когато даден човек трупа надменност след надменност, той неусетно преминава в групата на злодеите.
По такъв начин и него наказват с наказанието на злодеите».
(Тирмизи, Бирр, 61)
На човека му приляга да бъде скромен.
А надменността е нещо точно обратното.
След като надменността е нещо лошо за човека, нима може да бъде добра за Аллах?
Всички качества, които заслужават да се позволят са присъщи на Аллах, следователно Той заслужава да бъде прехвален.
Освен това Дженаб-и Хак е пречистен от недостатъци и грешки.
Той не може да бъде подведен под отговорност заради делата си.
А хората не са така.
Качествата, които притежават на са техни творения, а са постигнати благодарение на Аллах.
Та нали с чужди качества не можеш да се хвалиш. Освен това никой няма право да се състезава с Всевишния Аллах.
При това рабите не са лишени от грешки.
Всеки миг те могат да сгрешат.
В края на краищата абсолютното величие и безпогрешност принадлежат само на Аллах.

«Аллаху Aкбaр!“ и „Елхамдулиллях!“

са гласно потвърждение на това Аллахово положение.
Скромността е присъща на рабите.
А Хазрети Пейгамбера ни е идеалният пример за рабите.
Той преди всичко е раб и едва след това е пейгамбер. Неговият живот открай време е изтъкан от скромност.

 Той поздравяваше децата, качваше ги при себе си на камилите, внуците си на гърба, подпомагаше семейството си.
Той бе пасъл и овце.
Вземаше участие дори в най-скромните тържества след покана, приемаше и най-дребни и незначителни подаръци.
Той бе заявил:
„Този, който показва скромност в името на Аллах, Аллах го възвеличава“.
Той не приемаше дори да му стават на крака, когато го посрещаха.
Онези хора, в чиито уши непрекъснато ечи
«Аллаху Aкбaр!“ всеки миг разбират, че са раби на Аллах и не служат на други божества.
Те не признават други величия при величието на Аллах.
Същевременно те не унижават пред други като се присламчват при Аллах.
Те черпят сили от силите на Аллах, и не се прекланят пред насилието и насилника.
Онези, които казват:
«Аллаху Aкбaр!“ не се страхуват от никой друг освен от Аллах.
Магьосниците, които оцениха не силата на Фараона, а на Аллах, му се противопоставяха и му заявиха следното:
„Не ще те предпочетем пред ясните знаци, които ни се явиха, нито пред Онзи, който ни сътвори.
Отсъди каквото ще отсъдиш!
Ти отсъждаш само в този, в земния живот“.
(Ta-xa, 72)
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем)
се съобразявал единствено с Аллаховата повеля:
„И своя Аллах възвеличавай!“
(ел-Муддесир, 3)
и не се прекланял пред други сили и опирайки се на Аллаховата мощ е осъществил най-величествената революция в историята.
Казано накратко:
„Аллаху Aкбaр!“ е възглас, с който ежеминутно и на висок глас се заявява пред целия свят, че абсолютната сила и мощ, истинската власт принадлежат единствено на Аллах.
Това е силна плесница по лицата на онези, които се хвалят и се гордеят с имот и богатство, с пост и положение.
Това е отрицание на идолопоклонничеството.
Това е силата и мощта на вярващите, страхът на отричащите.
Цялата работа се състои в това да осъзнаем тази истина и сила и ушите ни да чуят това, което устата ни повтаря стотици пъти на ден:
«Аллаху Aкбaр!“
Не да чуват като някакъв обикновен глас, а като призив, който пробужда хората от дълбок сън.
Именно тогава можете да бъдете уверени, че посланието „Аллаху Aкбaр!“е прието.