7-аят. صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ وَلا الضَّالِّينَ Сираталь-лезиине ен‘амте ‘алейхим гайриль-магдууби ‘алейхим валеддаалиин - пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!

По-горе бе приведен хадис, в който се казва, че когато рабът на Аллах казва: “ اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيم Насочи ни по правия път”, то (Аллах) казва: “Това е за Моя раб, и за Моя раб е онова, което той е искал (молил)”. Словата: “ صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ пътя на тези, които си дарил с благодат” са тълкуване на “ اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيم Насочи ни по правия път”, и съгласно учените по граматика, тези слова играят роля на определение, изразено чрез съществително, съгласувано с определена дума (бедел). То също така може да бъде и съединително-разяснително определение عَطْف الْبَيَان
(Определение, изразявано чрез съществително име, съгласувано с определяемата дума). И Всевишният Аллах знае най-добре!
И الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِم тези, които си дарил с благодат, Всевишният Аллах ги е споменал в сура ан-Ниса 69-70: Които се покоряват на Аллах и на Пратеника, те са с онези, които Аллах е облагодетелствал:пророците, всеправдивите, жертващите се за вярата и благочестивите. Колко добри са те за другари! Такава е благодатта от Аллах. Достатъчно Аллах знае./4:69-70/
И ад-Даххак е предал от Ибн Аббас:“ صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ пътя на тези, които си дарил с благодат и с покорност към Теб и с поклонение към Теб измежду Твоите меляикета, Твоите пророци, всеправдивите, жертващите се за вярата и благочестивите.” Това прилича на споменатото в айета по-горе: Които се покоряват на Аллах и на Пратеника, те са с онези, които Аллах е облагодетелствал./4:69/
Абу Джафар ар-Рази е предал от Раби‘а Ибн Анас, че: “ صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ пътя на тези, които си дарил с благодат, означава “Пророците”. Ибн Джурейдж е предал от Ибн Аббас радияллаху анхума, че това са “правоверните”. Същото е казал и Муджахид. А Вакиа е казал, че това са “мюсюлманите”. А Абдурахман Ибн Зейд Ибн Аслям е казал: “Това е Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и онези, които са с него.” Но приведеното по-горе тълкуване на Ибн Аббас е по-общо и всеобхватно. И Всевишният Аллах знае най-добре!
Словата: “ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ وَلا الضَّالِّينَ гайриль-магдууби ‘алейхим валеддаалиин - не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!” Повечето учени са рецитирали (четели са) първото слово غَيْرِ с кесра в качеството му на прилагателно. А аз-Замахшари е казал, че някои са го рецитирали с фетха, в качеството му на обстоятелство (хаал), и това е четенето на Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, и Омар Ибн ал-Хаттаб. Думата, към която се отнася това обстоятелство, (зу ал-хаал) е местоимението (хим) в словото (алейхим), а влияещото на това обстоятелство е словото (ен-амте). Значението на словата
“ صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيم Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, са онези, описанието на които вече бе приведено по-горе. Те са притежателите на вярното напътствие хидая, на правия път, на покорността към Аллах и Неговия Пратеник, на подчинението към Неговите заповеди и отстраняване от Неговите забрани. “ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!” това са тези, чиито намерения са развалени и порочни. Те са узнали истината, но са се отклонили от нея. И وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин нито на заблудените! Това са тези, които са загубили знанието, и тези, които бродят в заблудата и не са напътени в истината. Тук в изречението има отричаща частица لَا (ля – не) след словата (“ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!”) за усилване на значението. Тя указва, че там има два порочни пътя. И това са пътищата на юдеите и християните.
Някои от учените по граматика са заявили, че тук غَيْر е използвано за изключване, и ще бъде отдаден на изключването им от техния Благодетел.
Тук е изпуснат първият член на съчетанието “статус конструктус” или слово, определяемо в родителен падеж (мудаф, а именно: словото “пътя”) и израза е бил ограничен с втория член на съчетанието “статус конструктус” (мудаф илейхи, а именно: [тези], над които тегне гняв). Тоест под словата (“ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!”) означават: “Не пътя на онези, над които тегне гнева”.
И затова Абу Обейд ал-Касим Ибн Селлям е привел в книгата “Фадаил ал-Коран” (стр. 162): От Абу Муавия се предава, че ал-Амаш е съобщил от Ибрахим, а той от ал-Асвад, и той е предал, че Омар Ибн ал-Хаттаб радияллаху анху, е рецитирал (четял): " غَيْرِ المَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ وَغَيْر الضَّالّين". гайриль-магдууби алейхим ва гайрид-даалиин. И иснадът (веригата от предаващи) е достоверен сахих. Такова съобщение е било предадено от Убай Ибн Кааб, че той също е рецитирал по подобен начин. От това може да бъде разбрано, че даденото рецитиране (четене) е било извършено от тях в качеството на тълкуване (на тези слова). Нашите думи се потвърждават от факта, че (допълнителното слово غَيْرِ гайри) е било приведено само за усилване на отрицанието, за да не бъде разбрано, че الضَّالّين ад-даалиин е свързано по смисъл (مَعْطُوف ма‘тууф) със словата الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ на тези, които си дарил с благодат, и за да се отделят тези два пътя (на неверниците), и да се отдръпнем (да избегнем) от всеки един от тях. Тъй като пътя на вярно напътените (правоверните) включва в себе си знанието на истината, а действието е съгласно тази истина. Юдеите са загубили действието (съгласно знанието), а християните са загубили знанието. Гневът тук е насочен към юдеите, а заблуждението се отнася за християните. Защото онзи, който е знаел, но не е действал (избягвал е да прилага истината) заслужава гнева за разлика от онзи, който не е знаел, тоест невежите. Християните са искали да (направят) нещо, но не са били напътени в правия път, защото не са били в състояние да го намерят в действие – а това търсене на истината не е било с правилните ресурси- и са се подвели и заблудили. Всеки един от юдеите и християните е заблуден и с това, че върху него пада гнева. Юдеите обаче са по-характерно описани чрез словото “гняв”, както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран за тях: Това са тези, които Аллах прокле и им се разгневи./5:60/
А християните са по-характерно описани чрез словото “заблуждение”, както Всевишният Аллах е казал за тях в Свещения Коран: Които вече се заблудиха и заблудиха мнозина, и изгубиха правия път./5:77/ По този повод са били предадени хадиси и асари (съобщения от сподвижниците и техните последователи). Имам Ахмед е предал в своя сборник “Муснад” (4/378) чрез Мухаммед Ибн Джафар, който е предал от Шуаба, който е казал: “Чух Симак Ибн Харб да казва, че е чул как Аббад Ибн Хубайш му е разказал с думи от Адий Ибн Хатим: “Дойдоха конниците на Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, и заловиха леля ми по бащина линия и някои други хора. Когато ги отведоха при Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, застанаха пред него в една линия. И (леля ми) казала:"О, Пратенико на Аллах! Поддръжникът (защитник) е далеч, поколението спря (бе прекъснато) и аз съм една стара жена, и не мога да си служа (да извършвам нуждите си). (Ако ми) окажеш благодеяние (милост), (то) Аллах ще ти окаже благодеяние (милост)." Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, попитал: "Кой е твоя поддръжник (защитник)?" Тя отговорила: "Адий Ибн Хатим." Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, казал: "Този, който избяга от Аллах и от Неговия Пратеник?" Тя казала: "Окажи ми благодеяние (като ме освободиш)." Когато Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, се върнал, (и влязъл при своя зет) имало един човек до него, мисля, че това бил Али, който казал: Поискай от него средство за предвижване (яздитно животно), и тя го помолила (като поискала средство за предвижване)." Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, се разпоредил, да й дадат (яздитно) животно. (След това Адий продължил) казвайки: "(По-късно) тя дойде при мен и каза:" Той (Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем) извърши постъпка, каквато твоя баща (който е бил щедър човек) не би направил. При него дойде еди кой си, и той (Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем) постъпи правилно спрямо него, и при него дойде еди кой си, и той (Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем) постъпи правилно спрямо него.” Аз отидох при (Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем), когато около него бяха се събрали жена и деца или момче. (Той) споменал, че са били толкова близо до Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и затова казал: “Разбрах, че той не е цар, като Кисра (Краля на Персия) или Цезар.” (И тогава) Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, каза: "O, Адий! Защо избягваш да изречеш لا إله إلا الله няма друг достоен за поклонение, освен Аллах? И нима има друг достоен за поклонение, освен Аллах? Защо избягваш да изречеш الله أكبر Аллах е Най-Велик? И нима има нещо по-велико от Аллах, Всемогъщ и Велик е Той?" И тогава аз (Адий) приех Исляма, и видях как лицето на Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, излъчваше радост, и каза: “Наистина, тези, над които тегне гневът са юдеите, а заблудените – това са християните.” Този хадис са предали и ат-Тирмизи (№2953, 2954), който го е квалифицирал като хасен гариб – надежден и малко известен, и ние го знаем само с думи от Симак Ибн Харб. Хаммад Ибн Салама го е предал с думи на Мурри Ибн Катари, а той с думи от Адий Ибн Хатим, който е казал: “Попитах Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, относно словата на Всевишният Аллах:
“ غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!” и Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, каза: “Това са юдеите” (след това го попитах за словата) وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин нито на заблудените! И той салляллаху алейхи ве селлем, каза: “Християните – това са те заблудените.” Също така това го е предал и Суфян Ибн Уйайна с думи от Исмаил Ибн Абу Халид, с думи от аш-Шааби с думи от Адий Ибн Хатим. Този хадис от Адий Ибн Хатим е предаден чрез множество пътища на предаване.
Абдуразак е предал: “Ма‘мар ни съобщи за Будейл ал-Укайли, който му е съобщил, че Абдуллах Ибн Шакик му е съобщил от онзи, който е чул Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, когато е бил в долината Вади ал-Кора върху коня си, как един човек от племето Бени ал-Кайн го попитал като казал: “О, Пратенико на Аллах! Кои са онези (там)?” Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, казал: “ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ магдууби ‘алейхим - над които тегне гняв!- посочвайки към юдеите, и وَ الضَّالِّينَ ва ад-даалиин заблудените- това са християните.” (Тeфсир на Абдуразак 1/61). Този хадис е сведен от ал-Джарири и Урва, и Халид ал-Хазза, чрез Абдуллах Ибн Шакик (Сведен от ат-Табари в неговия Тeфсир 1/186,187), в който не са споменали за сподвижника, който е чул Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и този сподвижник във варианта на Урва бил назован като Абдуллах Ибн Амру. И Всевишният Аллах знае най-добре!
Ибн Мардавейхи е предал подобен хадис чрез Ибрахим Ибн Тахман, а той от Будейл Ибн Майсара, а той от Абдуллах Ибн Шакик, а той от Абу Зар, който е казал: “Попитах Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, относно: “ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ магдууби ‘алейхим - над които тегне гняв, и Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, отговорил: “(Това са) Юдеите.” (После го попитах за): الضَّالِّينَад-даалиин заблудените,- той Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, каза: “(Това са) християните.” И ас-Сидди е предал от Абу Малик, а той от Абу Салих, а той от Ибн Аббас, и от Мурра ал-Хамадани, и от Ибн Месуд и от хора измежду сподвижниците на Пророкът салляллаху алейхи ве селлем:
“غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!” “Това са юдеите”, وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин нито на заблудените! “Това са християните.” И ад-Даххак и Ибн Джурейдж са предали от Ибн Аббас: “غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ гайриль-магдууби ‘алейхим - не на [тези], над които тегне гняв!” “Това са юдеите”, وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин нито на заблудените! “Това са християните.” Същото са казали и ар-Рабиа Ибн Анас, Абдурахман Ибн Зейд Ибн Аслям и други. Ибн Абу Хатим е казал: “Не знам да има разногласия сред тълкувателите на Свещения Коран по този въпрос.” Свидетелство за думите на всички онези имами, че юдеите са тези, над които тегне гнева, а християните са заблудените, е горепосочения хадис, както и словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: Колко лошо е онова, за което продадоха душите си ­ да не вярват в низпосланото от Аллах, поради завист, че Аллах низпослава от Своята милост комуто пожелае измежду Своите раби! И заслужиха гняв върху гняв. За неверниците е приготвено унизително наказание./2:90/ И е казал още Всевишният Аллах в Свещения Коран: Кажи: “Да ви известя ли за тези, които ще получат още по-голямо възмездие при Аллах?” Това са тези, които Аллах прокле и им се разгневи, и направи от тях маймуни и свине, служещи на сатаната тагут. Те са най-злочестите по място и най-отклонените от правия път./5:60/ И е казал Всевишният Аллах: Неверниците от синовете на Исраил бяха прокълнати с езика на Дауд и на Иса, сина на Мерйем. Това е, защото не се подчиняваха и престъпваха границите на позволеното. Не се възпираха взаимно от порицаваните постъпки, които вършеха. Колко лошо е онова, което са сторили!/5:78-79/
В “Сира ан-Набавия” на Ибн Хишам (1/224) от Зейд Ибн Амру Ибн Нуфейл се предава, че когато той с група свои другари отишли в аш-Шам, за да търсят религията на еднобожието ал-ханиф, юдеите му казали: “Ти не си в състояние да проникнеш при нас,(да приемеш юдаизма) докато не понесеш (вземеш) своята част от гнева на Аллах.” Той отговорил: “Аз (искам да) избягам от гнева на Аллах.” И християните му казали: “Ти не си в състояние да проникнеш при нас,(да приемеш християнството) докато не понесеш (вземеш) своята част от недоволството на Аллах.” Той отговорил: “Не съм в състояние да го понеса.” И така той продължил (да изповядва) своята вродена вяра фитра, и избягвал да се покланя на идоли и да практикува езическите вярвания. И не станал нито юдей, нито християнин. А що се отнася до неговите другари, то те станали християни и приели християнската вяра, защото намерили, че тя им е по-близка от религията на юдеите. Измежду тях е бил и Варака Ибн Науфал, докато Аллах не го напътил чрез Своя Пророк, когато бил изпратен като Пратеник на Аллах, и Варака повярвал в откровението ал-Вахий, радияллаху анху.
(В словата الْمَغْضُوبِ магдууби и وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин) буквите “الضاد дад” и “الظاء за‘” са много близки по произношение, и затова е простено на онзи, който не може да ги различи, тоест не може да отдели една буква от другата при тяхното (рецитиране) четене. И Всевишният Аллах знае най-добре! А що се отнася до хадиса: “Аз най-правилно (най-добре) от всички произнасям буквата“الضاد дад”. Този хадис няма под себе си основа, и Всевишният Аллах знае най-добре!

Раздел:
Тази благородна сура се състои от седем и съдържа възхвала на Аллах и Го прославя и изразява благодарност към Него. В нея се споменават Неговите прекрасни имена и възвишени и съвършени качества. В нея също така се споменава за отвъдното, което е Съдния ден, и насочва рабите на Аллах да искат от Него, да Му се молят и да се унижават пред Него, че те са непричастни към Неговата мощ и сила цялата сила и мощ идва от Него(тоест цялата сила и мощ са на Аллах). Тази сура призовава към искреност в поклонението към Аллах, и Неговата Единственост теухид, както и Неговата божественост улюхия, Благословен и Всевишен е Той! И Всевишният Аллах е далеч от това да Му бъдат приписвани съдружници, конкуренти или подобни Нему. Сура ал-Фатиха насочва правоверните да отправят зов към Аллах, за да ги напъти Той към правия път, което се явява истинската религия, както и да им помогне да останат на този път в този живот, и да минат по моста Сират (мост над Джехеннема, по който всеки трябва да мине) в Деня Къямет. На този Ден правоверните ще бъдат вярващите ще бъдат насочени към градините на благоденствие и комфорт в компанията на пророците, всеправдивите, жертващите се за вярата и благочестивите. Сура ал-Фатиха включва в себе си насърчаване към извършването на добри дела, за да могат правоверните да са с благодетелните в Деня Къямет. Тази сура също така предупреждава онзи, който следва пътя на заблуда, че в Деня Къямет ще бъдат събрани заедно с отдадените на греха, и това са тези, над които тегне гнева и заблудените. И какво по-добро доказателство и подкрепа за наградата и милостта към него в словата на Всевишният Аллах:
“ صِرَاطَ الَّذِينَ أَنْعَمْتَ عَلَيْهِمْ пътя на тези, които си дарил с благодат, и изключва извършващия от гнева в словата на Всевишният Аллах:
“غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ - не на [тези], над които тегне гняв!”, въпреки, че Той, е Който изпрати гнева върху тях, както е казал Всевишният Аллах в друг айет: Не виждаш ли сближилите се с народ, комуто Аллах се е разгневил?/58:14/ Това също е доказателство за заблудата на онзи, който се е отдал на заблудата, въпреки, че той справедливо е заблуден според предопределението на Всевишният Аллах, както Той е казал: Този, когото Аллах води в правия път, той е напътеният, а когото Той оставя в заблуда, не ще намериш за него покровител да го води./18:17/ И е казал още Всевишният Аллах в Свещения Коран: Когото Аллах оставя в заблуда, за него няма водител. И ги оставя в тяхната престъпност да се лутат./7:186/ Тези и още няколко други айети свидетелстват, че единствено Всеславният и Всевишен Аллах, е Този, Който дарява напътствието хидая в вкарва в заблуда идлял. А не, както твърдят представителите на сектата ал-кадария, че рабите избират своята съдба. Те разчитат в своите нововъведения бидаат, на някои алегорични мутешабиха айети в Свещения Коран, и избягват онова, което е ясно и противоречи на техните възгледи и желания. Тяхното е методът на хората, които следват своите страсти, заблуда и нечестивост. В един достоверен сахих хадис се предава: “Когато видите онези, които следват алегоричното (в Свещения Коран), то те са от онези, които Аллах е споменал (в 3:7). Затова ги избягвайте!”тоест в казаното от Всевишният Аллах в Свещения Коран: А онези, чиито сърца се отклоняват встрани, следват алегоричните айети, стремейки се към смут и желаейки да се доберат до тълкуването им./3:7/ И хвала на Аллах – привържениците на нововъведенията бидаат в религията не намират в Свещения Коран автентични доказателства, тъй като Свещения Коран е низпослан, за да се направи разлика между истината и лъжата, както и между вярното напътствие и заблудата. Свещения Коран не съдържа абсолютно никакви несъответствия или противоречия, защото той е от Всевишният Аллах и е Низпослание от Премъдрия, Всеславният. /41:42/

Раздел:
Препоръчително е за онзи, който след като прочете (рецитира) сура ал-Фатиха да произнесе آمين аамиин, [подобно на يس йаасиин.] Някои са казали, че се произнася с кратък елиф: أمين амиин, подобно на يمين йамиин. Това слово означава: “О, Аллах! Откликни (приеми молбата).” Доказателство за това служи хадиса сведен от имам Ахмед (4/315), Абу Дауд (№932) и ат-Тирмизи (№248), в който се съобщава, че Ваил Ибн Худжр е чул Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, след като е рецитирал “غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ - не на [тези], над които тегне гняв!” да казва: آمين аамиин, и го е удължавал с гласа си. Във варианта на Абу Дауд се казва: “И повишаваше гласа си (при произнасянето на آمين аамиин).” Ат-Тирмизи е квалифицирал този хадис като надежден хасен. Този хадис е разказан и от Али, Ибн Месуд и други. От Абу Хурейра също така се предава, че: “Когато Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е рецитирал“غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ - не на [тези], над които тегне гняв!” след това е казвал: آمين аамиин, за да го чуят тези, които стоят на първия ред за намаза.” Този хадис е сведен от Абу Дауд (№934) и Ибн Маджа (№953). Абу Дауд в своя сборник “Сунан”(934) и Ибн Маджа в неговия сборник “Сунан” (853) са свели този хадис с допълнението: “С високия си глас е карал да се разклати джамията.” И
ад-Даракутни (1/335) е квалифицирал иснада (веригата от предаващи хадиса) като надежден хасен. От Билял се предава, че е казал: “О, Пратенико на Аллах! Не казвай آمين аамиин преди (да се присъединя към намаза).”/Този хадис е сведен в сборника на “Сунан” на Абу Дауд (937), но шейх ал-Албани го е квалифицирал като слаб даиф./
Абу Наср ал-Кушайри предал, че ал-Хасан и Джафар ас-Садик са удвоявали буквата “мим” в словото آمين аамиин, подобно на словото в айета: آمِّينَ الْبَيْتَ الْحَرَامَ устремени към Свещения дом /5:2/
Препоръчително е също така да се произнася словото آمين аамиин и от онзи, който рецитира сура ал-Фатиха извън намаза, но за онзи, който извършва намаз, независимо дали го прави самостоятелно или с джемаат, или е имам, във всички случаи и състояния изричането на словото آمين аамиин е по-желателно. В двата сборника “Сахих” (ал-Бухари №782 и Муслим №410) от Абу Хурейра радияллаху анху, се предава, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Когато имамът каже آمين аамиин, то и вие кажете آمين аамиин, тъй като, чиято (молба) آمين аамиин съвпадне с (молбата) آمين аамиин на меляикетата, то на него ще му бъдат опростени предишните грехове.” Във варианта на Муслим се казва: “Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Когато някой от вас по време на намаз каже словото آمين аамиин, то и меляикетата в небето казват словото آمين аамиин и съвпаднат (и бъдат в унисон) едни с други, то на него ще му бъдат опростени предишните грехове.” За словото съвпадат (биват в унисон) е казано: “Мюсюлманите и меляикетата казват в унисон словото آمين аамиин” или: “Съвпада по време”, или “съвпада по това, че Всевишният Аллах ще отговори на неговата молба дуа” или “съвпада по качество на искреността”. В сборника на Муслим “Сахих”, от Абу Муса във формата марфу‘ се предава: “Когато имама каже: وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин, джемаата казват: آمين аамиин, и (Аллах) ще ви отговори на молбата дуа.” Джувайбир е предал с думи от ад-Даххак, а той с думи от Ибн Аббас, който съобщил: “Аз попитах: “О, Пратенико на Аллах! Какво означава словото آمين аамиин?” Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, отговори: “О, Аллах! Стори (направи това). ” И ал-Джаухари е казал: “Словото آمين аамиин, означава: “Нека така да бъде!” И ат-Тирмизи е казал: “Това означава: “Не разочаровай нашите надежди.” Болшинството са казали, че това означава: “О, Аллах! Откликни ни (отговори на нашите молби дуа)”. В своя Тeфсир ал-Кортуби е предал от Муджахид, Джафар ас-Садик, и Хилял Ибн Кайсан (Йасаф), че: Словото آمين аамиин – е едно от имената на Всевишният Аллах. И това е предадено (рувийа – указание за слабост) във формата марфу‘ от Ибн Аббас, но това съобщение не е достоверно. За това е казал и Абу Бакр Ибн ал-Араби ал-Малики. Последователите от мезхеба на имам Малик са казали: “Имамът не казва آمين аамиин, но (застаналите зад него) джемаата казва آمين аамиин.” Това мнение се основава на хадиса сведен от Малик чрез Сумайй, а той чрез Абу Салих, а той от Абу Хурейра, че: “Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Когато имама каже: وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин, джемаата казват: آمين аамиин.”
Също така са запознати с хадиса предаден от Абу Муса: “Когато той прочете (каже): وَلا الضَّالِّينَ валеддаалиин, то (вие джемаата) кажете: آمين аамиин.”
По-горе представихме общоприет хадис: “Когато имамът каже آمين аамиин, то и вие кажете آمين аамиин.” И наистина, той Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казвал آمين аамиин, (и застаналите зад него са казвали آمين аамиин) когато е рецитирал: غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ وَلا الضَّالِّينَ гайриль-магдууби ‘алейхим валеддаалиин - не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!
Нашите последователи са имали разногласие относно това, дали изричането на словото آمين аамиин да е на висок глас и за джемаата? Смисълът на разногласието се състои в следното, ако имама забрави да изрече словото آمين аамиин, то джемаата да го изрече едновременно на висок глас. И ако имамът изрече на висок глас словото آمين аамиин, то джемаата не го изричат на висок глас. Това е мнението на последователите от мезхеба на имам Абу Ханифа.
Предава се от имам Малик, че той не е изразявал на висок глас зикр (споменаване, възхвала) словото آمين аамиин, както останалите споменавания азкар в намаза. По-рано той го е правил, тоест изричал словото آمين аамиин на висок глас. И това също така е мнението на последователите от мезхеба на имам Ахмед Ибн Ханбел. А в друго мнение сведено в съобщение от Малик, представено по-горе се казва: “С високия си глас е карал да се разклати джамията.” Ние имаме и трето мнение, а именно: “Ако джамията е малка, то джемаата (или имама) не изричат на висок глас словото آمين аамиин, тъй като те чуват рецитирането на имама. И ако джамията е голяма, то се изрича на висок глас словото آمين аамиин, за да достигне до онези, които са в (отдалечения) край на джамията. И Всевишният Аллах знае най-добре!
Имам Ахмед в своя сборник “Муснад” (6/134, 135) е свел от Айша радияллаху анха, че в присъствието на Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, са били споменати юдеите, и той салляллаху алейхи ве селлем, казал: “Те не ни завиждат за нищо така, както ни завиждат за деня петък, за който Аллах ни е напътил, а те са се заблудили относно него (деня петък). Също така (те много силно ни завиждат) за Кибля, за която Аллах ни е напътил, а те са се заблудили относно нея (Къбля)” И още (те много силно ни завиждат) за нашето изричане след имама на словото آمين аамиин.” Ибн Маджа (№856) е предал този хадис със следния текст: “Юдеите не ви завиждат за нищо така, както ви завиждат за (приветствието) ес-селям и словото آمين аамиин.” Ибн Маджа е предал (№857) от Ибн Аббас, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Юдеите не ви завиждат за нищо така, както ви завиждат за словото آمين аамиин. Затова произнасяйте повече (и по-често) словото آمين аамиин.” Обаче в иснада (веригата от предаващи) на последното съобщение присъства Талха Ибн Амру, който е слаб даиф разказвач.
Ибн Мардавейхи е разказал от Абу Хурейра, който е предал, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Словото آمين аамиин е печата на Повелителя на световете за Неговите правоверни раби.”
От Анас се предава, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “На мен ми бе дарено словото آمين аамиин в намаза, и при (отправянето на) дуа, и то не беше дадено на никой преди мен, освен на Муса, който когато отправяше дуа, Харун изричаше словото آمين аамиин. И затова в края на вашата дуа, изричайте словото آمين аамиин, защото Аллах ще ви откликне на дуата.”(В тези хадиси има слаб даиф предаващ).
И аз (Ибн Касир) казвам: И от тук някои отстраняват смисъла (доказателството) в този благороден айет, и това са словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: И каза Муса: “Повелителю наш! Ти даде на Фирауна и на знатните му хора в земния живот украшения и богатства. Повелителю наш! Те отклоняват другите от Твоя път. Повелителю наш! Заличи богатството им и ожесточи сърцата им, за да не повярват, докато не видят мъчителните страдания! Той каза: “Вашата молитва дуа е приета! Стойте на правия път и не следвайте пътя на онези, които не знаят!”/10:88-89/
Тук се напомня само за дуата отправена от Муса, и контекста на казаното не указва, че Харун, изрича словото آمين аамиин. И Всевишният Аллах е низпослал относно достойнството на дуата както Той е казал: “Вашата молитва дуа е приета!”/10:89/ В това има указание, че който отправя дуа трябва да изрича словото آمين аамиин, и затова е казано: “Наистина (застаналите зад имама за намаз) джемаат, не рецитират (Свещения Коран), тъй като изричането на словото آمين аамиин при рецитирането на сура ал-Фатиха по степен е като нейното четене.” Затова и в хадиса е казано: “Който има имам (в намаза), то рецитирането на имама (се смята и за) негово рецитиране.” От Билял се предава, че е казал: “О, Пратенико на Аллах! Не казвай آمين аамиин преди (да се присъединя към намаза).” Това направление (стремеж) указва, че джемаата не рецитира словото آمين аамиин на висок глас. И Всевишният Аллах знае най-добре!
И затова Ибн Мардавейхи е казал: “Разказа ни Ахмед Ибн ал-Хасан, а той е предал: разказа ни Абдуллах Ибн Мухаммед Ибн Селлям, а той е предал: разказа ни Исхак Ибн Ибрахим, а той е предал: разказа ни Джарир от Ляйс Ибн Абу Сулейм, а той от Кааб, а той, че Абу Хурейра е предал: “Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Когато имамът рецитира غَيْرِ الْمَغْضُوبِ عَلَيْهِمْ وَلا الضَّالِّينَ гайриль-магдууби ‘алейхим валеддаалиин - не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените! Той казва آمين аамиин, и то е в синхрон с изреченото слово آمين аамиин от обитателите на земята и обитателите в небето. Тогава Аллах опрощава на раба предишните грехове. А онзи, който не изрича словото آمين аамиин, прилича на човек (готов) за битка срещу племе, и като бъде хвърлен жребия, те (хората от племето) изстрелват своите стрели, а той не може да изстреля своята стрела и тогава се пита: Защо моята стрела не излиза? И тогава му се казва: Защото не си казал словото آمين аамиин.”
Този хадис е сведен от Абу Яаля в неговия сборник “Муснад” (11/296), чрез Абу Хайсама, чрез Джарир и от него Ляйс Ибн Абу Сулейм и той е слаб даиф.
И Всевишният Аллах знае най-добре!

фатиха 6-аят. اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Ихдинас-сираталь-мустакийм - Насочи ни по правия път.

Болшинството (четци и учени) са рецитирали (чели) الصِّرَاطَ с буквата “сад”, а някои са рецитирали (чели) с буквата “син” "السراط" , а други пък са рецитирали (чели) с буквата “за”, и Абу Закария Яхя Ибн Зияд Ибн Абдуллах ал-Куфи ал-Фарраи е казал, че това е диалект на племето Бану Узра и Бану Калб. По-горе бе приведена възхвала към Онзи, Който молят, а това Благословеният и Всевишен Аллах, и тук е уместно след това да отправим дуа и искане към Него, както е казано в горепосочения хадис: “Едната нейна половина е за Мен, а другата нейна половина е за Моя раб. И за Моя раб е онова, което той е искал (молил)”. И това състояние на молещия е по-съвършено, когато в началото той възхвалява онзи, когото молят, а след това е помолил за своята нужда и нуждата на своите правоверни братя с думите: اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път. Защото тези думи са по-успешни за (искане) при нужда и по-полезни, за да бъде отговорено на тях, и затова Аллах е указал, кое е по-съвършено. Случва се така, че искането се състои в съобщение за състоянието на искащия и неговата нужда, както е казал Муса алейхисселям: “Повелителю мой! Наистина, аз се нуждая от всяко благо, което Ти ми спускаш.”/28:24/ Случва се и така, че то се състои заедно с това от описанието на искащия, подобно на словата казани от Зун-Нун (Юнус) “Няма друг достоен за поклонение, освен Тебе. Свят и Безупречен си Ти! Наистина, аз бях несправедлив.”/21:87/
Или пък искането се състои само във възхвалата, както това е описано в стиховете на поета. Насочването по правия път (хидайа) тук означава ръководство и съдействие. Словото хидайа се поставя в преходна форма само по себе си (без предлози), както в дадения айет: اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път, и обхваща такива значения, като “вдъхнови ни”, “съдействай ни”, “дари ни с препитание” “дай ни”. И Всевишният Аллах е казал: И нима не го поведохме по двата пътя?/90:10/ , тоест, разяснихме му доброто и злото. Случва се така, че то се поставя в преходна форма с помощта на предлога “иля”: اجْتَبَاهُ وَهَدَاهُ إِلَى صِرَاطٍ مُسْتَقِيمٍ Той го избра и го насочи по правия път./16:121/ и в казаното от Всевишният Аллах в Свещения Коран: И ги направлявайте към пътя на Джехеннема./37:23/ Тук то има значението на “указание”. Също така и: Наистина, ти насочваш към правия път./42:52/ Понякога се случва така, че то се поставя в преходна форма с предлога “ли”, както в словата на обитателите в Дженнета: “Слава на Аллах, Който ни напъти за това!”/7:43/, тоест хвала на Аллах, Който ни съдейства в това и ни стори негови обитатели. Що се отнася до словата صِرَاطٍ مُسْتَقِيمٍправия път, то имам Абу Джафар Ибн Джарир е казал: Тълкувателите са единодушни, че това означава ясен път, който няма никакви изкривявания. Същото значение тези слова имат и в арабския език. Така например, Джарир Ибн Атия ал-Хатфий в поемата си е казал: “Предводителят на правоверните е на пътя, който ще остане прав, въпреки, че другите пътеки са криви.”
След това арабите започнали да използват тези слова в преносно значение за всяка дума и дело, които имат правота истикама. След това тълкувателите измежду предшествениците селеф и последвалите ги поколения учени халеф са имали разногласия в мненията относно коментарите и разяснението на думата الصراط ас-сират (в дадения случай). Ако тя се отнася за едно нещо, то това е следване на Всевишният Аллах и Неговия пратеник. Така е предадено (рувийа – указание за слабост на съобщението), че това е Книгата на Аллах. Ибн Абу Хатим е казал: “Разказа ни ал-Хасан Ибн Арафа, който е предал, че Яхя Ибн Йаман му е разказал от Хамза Ибн Хабиб аз-Заййат, а той от Саад Ибн ал-Мухтар ат-Тааи, а той от Ибн Ахи ал-Харис ал-А‘уар, а той от ал-Харис ал-А‘уар, а той е предал, че Али Ибн Абу Талиб радияллаху анху, е предал, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал:
“ صِرَاطٍ مُسْتَقِيمٍправия път, това е Книгата на Аллах.” Също така го е предал и Ибн Джарир чрез хадис от Хамза Ибн Хабиб аз-Заййат, [който вече е представен в “Фадаил ал-Коран”], сведен от Ахмед и ат-Тирмизи с думи от ал-Харис ал-А‘уар, а той от Али Ибн Абу Талиб във формата марфу’: “Това е крепка връзка на Аллах, това е Свещения Коран, и това е правия път.” /Сведено от ат-Тирмизи в сборника “Сунан” (2906)/ Така е предадено (рувийа – указание за слабост на съобщението) във форма маукуф от Али Ибн Абу Талиб радияллаху анху, в “Тафсир” на ат-Табари (1/172). И Всевишният Аллах знае най-добре!
И ас-Саури е предал с думи от Мансур, той от Абу Уаил, той от Абдуллах (Ибн Месуд), който е казал: “ صِرَاطٍ مُسْتَقِيمٍправия път, това е Книгата на Аллах.” И са казали: “Това е Исляма”. А ад-Даххак е предал от Ибн Аббас, който е казал: “Джебраил е казал на Мухаммед алейхима ес-селям: “О, Мухаммед, кажи: اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път!” Той каза: “Вдъхнови ни към правия път, а това е религията на Аллах, в който няма кривини.” Маймон Ибн Михран е предал с думи от Ибн Аббас, че словата:اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път означава, че това е Исляма. А Исмаил Ибн Абдурахман ас-Садди ал-Кабир е предал от Абу Малик, а той от Абу Салих, а той от Ибн Аббас, а той от Мурра ал-Хамадани, а той от Ибн Месуд и от хора измежду сподвижниците на Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, че اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път означават, че това е Исляма. Абдуллах Ибн Мухаммед Ибн Укайл е предал от Джабир, че той също е казал за словата اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път, че това е Исляма, който вмества всичко между небето и земята. И е казал Ибн ал-Ханафийа, за словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път! че това е религията на Аллах, и Всевишният Аллах няма да приеме от рабите друга религия. И Абдурахман Ибн Зейд Ибн Аслям е казал, че словата اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път! означават, че това е Исляма. Имам Ахмед е привел в своя сборник “Муснад”(4/182) хадис от ал-Хасан Ибн Сивар Абу ал-Аляи, а той от Ляйс Ибн Саад, а той от Муавия Ибн Салих, а той е предал, че Абдурахман Ибн Джубейр Ибн Нуфейр, който е разказал от своя баща, а той от ан-Наввас Ибн Сема‘ан, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Аллах е дал пример за правия път. От двете страни на пътя има две стени, в тях се намират разтворени врати, покрити със завеси. В началото на пътя “Сират” има призоваващ, който възвестява: “О, хора! Влезте всички в правия път и не се отклонявайте! Междувременно има призоваващ над него по пътя “Сират”, който предупреждава всеки, и когато някой човек поиска да отвори някоя от тези врати, казва: “Горко ти! Не отваряй (вратата), ако я отвориш ще минеш през нея. (И след това е разтълкувал казаното:) Правия път е Исляма, двете стени са границите на Аллах, а разтворените врати са забраните на Аллах. А този призоваващ, който е в началото на пътя Сират е Книгата на Аллах, а призоваващия, който е над него по пътя Сират е проповядващия (наставлението) на Аллах в сърцето на всеки мюсюлманин.”
Този хадис са свели Ибн Абу Хатим и Ибн Джарир с друга верига предаващи от Ляйс Ибн Саад в сборника “Муснад” в “Тафсир на Ибн Абу Хатим”(1/21) и в “Тафсир на ат-Табари” (1/176). Също така ат-Тирмизи (№2859) и ан-Насаи в “Сунан ал-Кубра” (№11233) са предали този хадис от Али Ибн Худжр, а той от Бакия, а той от Бухайр Ибн Саад, а той от Халид Ибн Маадан, а той от Джубейр Ибн Нуфейр, а той от ан-Наввас Ибн Самаан и този иснад (верига от предаващи) с достоверна сахих. И Всевишният Аллах знае най-добре!
И Муджахид е казал, че словата:اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път са истината. И това е по-обхващащо значение, и тук няма противоречия между това съобщение и приведеното по-горе. Ибн Абу Хатим и Ибн Джарир са предали хадис от Абу ан-Надр Хашим Ибн ал-Касим, а той от Хамза Ибн ал-Мугира, а той от Асим ал-Ахвал, а той, че Абу ал-Алия е казал за словата: اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път, че това са Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и последвалите го двама (Абу Бакр и Омар). И предаващия това съобщение Асим ал-Ахвал е споменал това на ал-Хасан (ал-Басри), и той е казал: “Абу ал-Алия е казал вярно и искрено.” Всички тези мнения са верни сахих, неразривно свързани помежду си и потвърждаващи се едни други. Това е така защото, който е последвал Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и онези, които са били след него Абу Бакр и Омар, вече са последвали истината, а който е последвал истината, той вече е последвал Исляма, а който е последвал Исляма, е последвал Свещения Коран, а това е Книгата на Аллах, крепкото въже и Неговия прав път, и всичко това е достоверно потвърдено едно с друго, и на Аллах принадлежи хвалата! И ат-Табарани е предал: Разказа ни Мухаммед Ибн ал-Фадл ас-Сакати, който е предал от Ибрахим Ибн Махди ал-Миссиси, който е предал от Яхя Ибн Закария Ибн Абу Заида, а той от ал-Амаш, а той от Абу Ваил, а той от Абдуллах Ибн Месуд, който е казал: “ الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ правия път, е този, на който ни е оставил Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем.” И затова имам Абу Джафар Ибн Джарир рахимеху Аллах, е казал, че най-доброто тълкуване на този айет:
اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ Насочи ни по правия път, означава “Съдействай ни да сме твърди в това, от което Ти Си доволен, и за което Ти Си съдействал на Своите раби измежду онези, които Ти Си облагодетелствал, на думи и дела” И това е الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ правия път, защото за онзи, на който е съдействано в това за което е било съдействано на облагодетелстваните от Аллах измежду пророците, всеправдивите, жертващите се за вярата и благочестивите, то им е било съдействано за Исляма, потвърдено от пратениците, както и за устойчиво следване на Книгата на Аллах, за извършване на онова, което е заповядал Аллах, и удържане от онова, от което е удържал Аллах, за следване по пътя на Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, и пътя на четирите халифи и всеки праведен раб. И всичко това е от الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيمَ правия път.
Ако попитат: “Как правоверният моли (иска) напътствие в правия път хидая по време на всеки намаз и извън него, след като той вече е охарактеризиран с това качество (напътен в правия път, тоест Исляма)? Изисква ли се при това постигане на резултата (тоест напътствие в правия път, а именно: приемането на Исляма), или не?”
И отговорът на този въпрос ще е: Не. Ако той не се нуждаеше от искане (молба) за това напътствие ден и нощ, то Всевишният Аллах не би му го указал. Наистина, рабът (на Аллах) по всяко време и във всяко положение се нуждае от Всевишният Аллах за утвърждаване и укрепване на това качество за напътствие в правия път хидая, благоразумие в него, усилване на това качество и постоянство в него. И наистина, рабът (на Аллах) не е способен да си допринесе полза или да си причини вреда, ако Аллах не пожелае това. И поради тази причина Всевишният Аллах му е указал винаги да иска и моли от Него помощ, също така твърдост и съдействие. И щастлив е онзи, на който Всевишният Аллах е съдействал в искането (и търсенето) на това напътствие. Наистина, Всевишният Аллах е гарантирал, че ще отговори на искането (молбата) на отправилия към Него тази дуа, особено ако търсещият се намира в затруднително положение, нуждаейки се от Всевишният Аллах ден и нощ. Всевишният Аллах е казал в Свещения Коран: О вие, които повярвахте! Вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, която е низпослал на Своя Пратеник, и в Книгата, която е низпослал преди!/4:136/ Тук Всевишният Аллах е заповядал да вярват на онези, които са повярвали. Това обаче, не е за постигане на резултата (тоест достигане и получаване на това качество на вярата ал-Иман), а за укрепване и постоянство в определени деяния. И Всевишният Аллах знае най-добре!
Всевишният Аллах е заповядал на Своите правоверни раби да кажат: Повелителю наш! Не отклонявай нашите сърца, след като си ни напътил в правия път! И дари ни с милост от Теб! Ти си Вседаряващия./3:8/ И (Абу Бакр) ас-Сиддик радияллаху анху, е рецитирал този айет в третия рекят на намаза ал-магриб (акшам), след сура ал-Фатиха тихо наум. А след като е така, значи, смисъла на словата اهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَقِيم Насочи ни по правия път, е следния: “Стори ни да сме постоянни на този път и не ни отклонявай към друг път”.

фатиха 5-аят. إِيَّاكَ نَعْبُدُ وَإِيَّاكَ نَسْتَعِينُ Иййааке на‘буду ве иййааке неста‘ийн – Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем.

Четците на седемте начина за четене на Свещения Коран и повечето учени са рецитирали словото إِيَّاكَ иййааке с удвоено “йа”. Амру Ибн Фааид е четял словото إِيَّاكَ иййааке без удвояване: أياك ийаака, това четене обаче е отхвърлено и противоречащо шаз на болшинството правилни мнения, тъй като "إيا" ийаа – това е светлина на слънцето. Някои са рецитирали: "أياك аййаака, с фетха над хамзата и удвояване на “йа”, а пък други са рецитирали: "هياك" хаййаака, с буквата “ха” заменяйки “хамза”.
Всички е рецитирали: نَسْتَعِينُ неста‘ийн, с фатха над буквата “нун”, освен Яхя Ибн Васаб и ал-Амаш, които са поставяли там кесра: ниста‘ийн, съгласно диалекта на племето Бану Асад, Раби‘а, Бану Тамим и Кайс. Словото العبادة Ибаада има лингвистично значение на покорност, смирение, например казват: Пътят е муаббада, което означава, че пътя е “павиран”, и казват още: Камилата е покорна (послушна). В религиозната (шериятската) терминология словото العبادة Ибаада означава съвършена любов, покорност, смирение и страх. Слово إياك иййааке тук се явява като причастие на страдателен залог (маф‘уул), което е поставено пред глагола (نَعْبُدُ на‘буду, نَسْتَعِينُ неста‘ийн) и повторено два пъти за ограничение на значението, както и за да му се придаде важност. Тоест: “Ние не се покланяме на никой друг, освен на Теб, и не се уповаваме на никой друг, освен на Теб.” А това е съвършеното подчинение, и цялата религия има отношение към двете значения. Както са казали някои предшественици селеф: Сурата ал-Фатиха е тайната на Свещения Коран, и нейната тайна са тези слова: إِيَّاكَ نَعْبُدُ وَإِيَّاكَ نَسْتَعِينُ Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем./1:5/
Първата част на словата са декларация за отричане от ширк (придаване на съдружници на Всевишният Аллах), а втората част е декларация за отричане от (всяка друга) мощ и сила, и упование само и единствено на Аллах, Всемогъщ и Велик е Той. Този смисъл се повтаря и в други айети от Свещения Коран: Затова на Него се покланяй и на Него се уповавай! Твоят Повелител не подминава това, което правите./11:123/ И още е казал Всевишният Аллах: Кажи: “Той е Всемилостивия. Вярваме в Него и на Него се уповаваме. И ще узнаете кой е в явна заблуда.”/67:29/ И още е казал Всевишният Аллах: Повелителят на изтока и запада! Няма друг достоен за поклонение, освен Него. Него вземи за покровител!/73:9/ Така, както е в този благороден айет: Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем./1:5/
След споменаване на Аллах в трето лице ( В името на Аллах … Владетеля на Съдния ден) речта преминава в пряко (тоест с обръщение към Аллах, във второ лице: Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем, като че ли (рабът на Аллах) след възхвала към Него се е доближил към Всевишният Аллах и е застанал пред Него. В това се съдържа доказателство, че първата сура е повествование от Всевишният Аллах с възхвала на Самия Себе Си с прекрасните качества и указание за Неговите раби да Го възхваляват с тези слова. И затова намаза на онзи, който не рецитира ал-Фатиха, бивайки способен на това, не е действителен, както е споменато в хадиса сведен в сборниците “Сахих” (№756 ал-Бухари, №394 Муслим) от Убада Ибн ас-Самит, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Няма намаз за онзи, който не е прочел Фатиха ал-Китаб” Муслим е предал хадис (№395) чрез Исхак Ибн Ибрахим ал-Ханзали, който е Ибн Рахавайх, който е казал: “На нас ни разказа Суфян Ибн Уйайна от ал-Аляи, който е Ибн Абдурахман Ибн Якуб ал-Хурака и е съобщил, че от Абу Хурейра радияллаху анху, се предава за Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, който е казал: “Който извърши намаз без да прочете в него Умм ал-Коран, то този намаз ще е недостатъчен – три пъти – и непълноценен.”. На Абу Хурейра казали: “(Ами ако в намаза) ние стоим зад имама?” Той отговорил: “Чети я (ал-Фатиха) на себе си (наум), тъй като, наистина аз съм чул Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, да казва: “Всемогъщия и Велик Аллах е казал: “Аз разделих намаза между Мен и Моя раб на две половини. За Моя раб е онова, което той е поискал (помолил). И когато рабът казва: Хвала на Аллах, ¬ Повелителят на световете/1:2/ Аллах казва: Моят раб Ме възхвалява. И когато рабът казва: Всемилостивия, Милосърдния/1:3/, то Аллах казва: Моят раб Ми превъзнася хвала” И когато (рабът) казва: Владетеля на Съдния ден!/1:4/ , то Аллах казва: “Моят раб Ме е прославил. (Но веднъж Всевишният Аллах) е казал: “Моят раб е предоставил себе си на Мен”. И когато (рабът) казва: Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем./1:5/, то Аллах казва: “Това е между Мен и Моя раб, и за Моя раб е онова, което той е искал (молил).” И когато (рабът) казва: Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!/1:6-7/ то (Аллах) казва: “Това е за Моя раб, и за Моя раб е онова, което той е искал (молил)”. А ад-Даххак е предал с думи от Ибн Аббас радияллаху анхума, че той е казал: إِيَّاكَ نَعْبُدُ Само на Теб се покланяме, тоест изповядаме вяра в Теб Единствения, от Теб се страхуваме и се надяваме само и единствено на Теб, о, Повелителю наш, и на никой друг. Само и единствено Теб молим за помощ в поклонението ни към Теб и във всички наши дела.” Катада е казал: إِيَّاكَ نَعْبُدُ وَإِيَّاكَ نَسْتَعِينُ Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем – Той Всевишният Аллах ви заповядва изцяло да посветите поклонението си на Него, и да молите помощ от Него за вашите дела. И словата إِيَّاكَ نَعْبُدُ Само на Теб се покланяме са поставени преди словата إِيَّاكَ نَسْتَعِينُ Теб за подкрепа зовем само защото поклонението на Аллах е цел, а молбата за помощ е средството за осъществяването на тази цел. И разбира се, че първо се поставят най-важните аспекти и след това онова, което е маловажно”. И Всевишният Аллах знае най-добре!
И ако попитат: “Какъв е смисълът на използването на “нун” в словата إِيَّاكَ نَعْبُدُ Само на Теб се покланяме ” за сегашно и бъдеще време? Тъй като, ако това е направено само за да покаже множественост, то понякога се случва онзи, който извършва намаз да е един. Ако това е използвано за възвеличаване (положението на покланящия се), то това не подобава да се прави в подобно положение.” На такъв въпрос би се отговорило, че тук се има предвид повествование от група раби на Аллах, и извършващия намаз е единица от тях, особено, в група изпълняващи намаз, или в качеството им на техен имам. И той съобщава от свое име и от името на своите правоверни братя за поклонението, заради което са били създадени, и той е (като) посредник за тях в благото. Сред отговорилите на този въпрос са такива, които са казали, че е възможно това да се казва за възвеличаване. Все едно е било казано на раба: “Когато се намираш в поклонение, то ти притежаваш достойнство, и затова кажи: إِيَّاكَ نَعْبُدُ وَإِيَّاكَ نَسْتَعِينُ Само на Теб се покланяме и Теб за подкрепа зовем!”. Но когато си извън поклонението ибадет, то не казвай “ние” и не казвай: “ние го направихме”, дори и да сте като брой сто хиляди 100000 или милион. Защото всички те се нуждаят от Аллах, Всемогъщ и Велик е Той!”. Сред отговорилите са и такива, които са казали, че да се каже: Само на Теб се покланяме звучи по-покорно отколкото “Само на Теб сме се поклонили”. Това е така защото във втория израз има възвеличаване на лицето заради това, че единственото лице се прави компетентно в такова поклонение на Аллах, което не е по силата на никой да го изпълни, както подобава, и да Го възхвали така, както на Него подобава. И поклонението ибадет е велико положение, посредством което рабът (на Аллах) придобива достойнство, заради отношението му към Всевишният Аллах.
Всевишният Аллах е назовал Своя пратеник салляллаху алейхи ве селлем, раб в най-достойните положения: Слава на Аллах, Който низпосла на Своя раб Книгата./18:1/
И е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: Когато рабът на Аллах [Мухаммед] се изправи и се помоли с дуа към Аллах./72:19/ И още е казал Всевишният Аллах: Пречист е Онзи, Който пренесе Своя раб нощем./17:1/ Всевишният Аллах е назовал Своя пратеник “раб”, когато му е низпославал откровения, при състояние на молбата дуа и при (нощното) пренасяне. И Всевишният Аллах го е подбудил към поклонение във времената, когато неговата гръд се е свивала от изливането върху него на лъжи от противоречащите му. И Всевишният Аллах е казал в Свещения Коран: И знаем Ние, че сърцето ти се свива от техните думи. Прославяй с възхвала своя Повелител и бъди от покланящите се в суджуд! И покланяй се на своя Повелител, докато дойде при теб неизбежното!/15:97-99/
В своя “Тeфсир” ар-Рази е привел мнението на някои относно това, че положението на поклонение е по-почтеното и по-благородното от положение на пророчеството. Като доказателство те са привели факта, че поклонението се осъществява от творенията към Истинният (Всевишният Аллах), а пророчеството се осъществява от Истинният (Всевишният Аллах) към творенията. И още в качеството на довод те са привели това, че Всевишният Аллах е взел върху Себе Си задължението да обезпечи доброто и благото (в полза) на Своите раби, а пратениците са взели върху себе си отговорността да обезпечат доброто и благото на своите общности. Това мнение, обаче е грешно, а доводите са слаби и безплодни. И Фахруддин ар-Рази не се е противопоставил на неговата слабост и не го е отхвърлил. Някои суфии са казали, че ако извършващия намаз изпълни намаз за получаване на награда или за премахване на наказание, то неговия намаз ще бъде недействителен. Други обаче са отхвърлили това, и са казали, че поклонението ибадет към Аллах, Всемогъщ е Той и Велик, не отрича нито искането на награда, нито защита от мъчения и наказания, както е казал някой бедуин: “Аз не разбирам твоето мънкане и мънкането на Муаз, аз само (четейки ал-Фатиха), моля и търся от Аллах Дженнет и Го моля и търся от Него защита от Джехеннема. И Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, отговорил: “Ние също мърморим нещо от този род.”/Този хадис е сведен в “Сахих” на Ибн Хузайма №1634, Ахмед в сборника “Муснад” (3/474), Абу Дауд в сборника “Сунан” №792 и Ибн Хиббан №514 в неговия сборник “Сахих”. Също така същността от текста на този хадис се намира в ал-Бухари и Муслим./

фатиха 4-аят. مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ Маалики йеумиддин Владетеля на Съдния ден!

Някои четци на Свещения Коран са четели: ملِكِ يَوْمِ الدِّينِ Малики йеумиддин, а другите – مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ Маалики йеумиддин (поставяйки елиф след мим), и двете четения са верни сахих, а също така са предадени в седемте начина за четене на Свещения Коран “мутаваатир” (във всяко звено на предаване има по четири и повече предаващи). Буквата “лям” се чете с кесра (малики) или със сукун (малки), също така се чете: مليك малиики, а Нафиа е удължавал кесрата над буквата “кяф”:ملكي يوم الدين Маликии йеумиддин” и двете четения обаче са определени за верни от гледна точка на смисъла и двете са верни сахих и прекрасни хасена. А аз-Замахшари е изразил предпочитание на مَلِك малик (мулк), тъй като това е било четенето на хората от Светите земи أهل الحرمين според казаното от Всевишният Аллах в Свещения Коран: "На кого е Днес владението?"¬/40:16/ както и словата на Всевишният Аллах: Неговото Слово е истината. Нему принадлежи властта /6:73/ Предава се за Абу Ханифа, че той е чел: "مَلَكَ يومَ الدين малека йеумиддин, обаче това е много странно и изключително противоречиво шаз джидден мнение. Абу Бакр Ибн Абу Дауд е предал в “Масахиф” (№104) също нещо много странно и малко известно като съобщение, като е казал: “На нас ни разказа Абу Абдурахман ал-Азрами (ал-Аздий), а той е разказал от Абд ал-Ваххаб Ибн Адий Ибн ал-Фадл, а той за Абу ал-Мутарриф, а той че до Ибн Шихаб (аз-Зухри) е достигнало съобщение, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, Абу Бакр, Омар, Осман, Муавия, неговия син Язид Ибн Муавия са четели: مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ Маалики йеумиддин. Ибн Шихаб е казал: “Първият, който е започнал да чете: مَلِكِ Малики йеумиддин е бил Марван”. Аз (Ибн Касир, авторът) казвам: Марван е знаел достоверността на своето четене, и това знание не е дошло до Ибн Шихаб. И Всевишният Аллах знае най-добре! Чрез многочислени пътища на предаване, които е привел Ибн Мардавейхи в своя “Тафсир”, се казва, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е четял: مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ Маалики йаумиддин. (Тук) Маалик е взето от словото “мульк” (владение), както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: И ще наследим Ние земята и всички нейни обитатели, и при Нас ще бъдат върнати./19:40/
И е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: “Търся убежище при Повелителят на хората, Властелина на хората.”/114:1-2/ (Тук) Малик е взето от словото “мульк” (власт, царство), както е казал Всевишният Аллах: "На кого е Днес владението?"¬/40:16/ както и словата на Всевишният Аллах: Неговото Слово е истината. Нему принадлежи властта /6:73/
И е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: Истинската власт в този Ден ще принадлежи на Всемилостивия. Ще бъде тежък Ден за неверниците./25:26/
Особеното определяне за наличието на власт в Съдния Ден не е отричане на това, че тази власт не се разпространява за други времена, тъй като по-горе бе приведено повествованието, че Той Всевишният Аллах е Повелителя на световете, а това има широко значение: в земния и отвъдния свят. Словото власт е било свързано с този Ден само защото в (този Ден) там никой няма да има претенции за каквото и да било, и никой няма да говори, освен с позволението на Всевишният Аллах, както Той е казал в Свещения Коран: В Деня, в който Духът[ Джебраил]и меляикетата ще се построят в редица. Не ще продумат, освен комуто Всемилостивият позволи, и той правдиво ще говори./78:38/ И е казал Всевишният Аллах: В този Ден ще последват зовящия, без да се отклонят от него, и гласовете ще се смирят пред Всемилостивия, и не ще чуеш друго освен шепот./20:108/
Всевишният Аллах е казал още: Когато Денят настъпи, никой не ще проговори освен с Неговото позволение. Сред тях ще има и нещастни, и щастливи./11:105/
А ад-Даххак е предал от Ибн Аббас, че той е казвал: مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ Маалики ейумиддин Владетелят на Съдния ден, това е Ден, в който никой няма да има власт наред с Него, както са имали (определена) власт в този свят.” Той е казал: يَوْمِ الدِّينِ ейумиддин Съдния Ден– е Денят за разплата и равносметка с творенията, и това е Деня Къямет, в който Той Всевишният Аллах ще им въздаде за техните деяния: ако са вършили добро, то ще им се въздаде добро, а ако са вършили злини, то ще им се въздаде зло, освен онези, на които Той Всевишният Аллах е опростил”. Същото са казали и други измежду сподвижниците, техните последователи, и благочестивите предшествениците селеф, и това е очевидно. Ибн Джарир е предал от някои мнението, че مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ маалики йеумиддин означава, че Той Властелинът Всевишният Аллах е способен да установи този Ден, и след това е доказал слабостта на това мнение. Очевидно е обаче, че между двете мнения няма противоречия, и последователите на двете мнения признават верността на другото мнение и не се отричат един друг. Явният контекст свидетелства, че по значение първото мнение е подобно на словата на Всевишният Аллах: Истинската власт в този Ден ще принадлежи на Всемилостивия./25:26/
А второто мнение е подобно на словата на Всевишният Аллах: В този Ден Той ще каже: “Бъди!” и то става. Неговото Слово е истината./6:73/ И Всевишният Аллах знае най-добре! И действително Аллах Всемогъщ и Велик е Той, се явява Властелин (Малик Цар), както Той е казал: Той е Аллах, няма друг достоен за поклонение, освен Него Властелина, Пресветия, Пречистия, Верния, Наблюдаващия, Всемогъщия, Подчиняващия, Превъзходния!/59:23/ В двата сборника “Сахих” от Абу Хурейра радияллаху анху, се предава, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “В Деня Къямет най-непристойното (и презряно) име пред Аллах ще бъде на човек, който се е нарекъл /малику-ль-амляк/ цар на царете, защото няма (друг) цар, освен Всевишният Аллах.” Пак там (ал-Бухари №4812 и Муслим №2788 от Ибн Омар) чрез Абу Хурейра се предава, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “(В деня Къямет) Аллах ще свие земята и небето в Своята Десница, и после ще каже: “Аз Съм Властелинът (Царят)! Къде са земните царе (тирани)?” Къде са високомерните? Къде са (арогантните) горделивците?” Във Великият Коран е казано: "На кого е Днес владението? На Аллах, Единственият, Могъщият."¬/40:16/ А що се отнася до названието на други в този свят, освен Него с името “цар, владетел”, то бива метафорично, подобно на казаното от Всевишният Аллах в Свещения Коран: Аллах ви проводи Талут за владетел./2:247/ и още: защото зад тях имаше цар/18:79/ и Помнете милостта, която Аллах ви оказа, когато стори от вас пророци и ви стори владетели./5:20/В двата сборника “Сахих” е казано: “Подобно на крале върху троновете”.
Словото الدين Дин – това означава въздеяние и разплата (равносметка), както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: В този Ден Аллах напълно ще им изплати истинското въздеяние./24:25/ и още Всевишният Аллах е казал: Нима нас ще призоват за отговор след, като умрем и станем пръст и кости?/37:53/
В един хадис се казва: “Мъдър човек, (проницателен и съобразителен) е онзи, който задължава душата си да работи за живота след смъртта” Което означава, че той държи себе си отговорен. Както е казал Омар Ибн ал-Хаттаб радияллаху анху: “Направете си равносметка (за своите дела) сами, преди да ви я направят, претеглете (своите дела) сами, преди да ви ги претеглят, както и бъдете подготвени за най-голямото събиране пред Онзи, Чието знание обхваща делата ви: В този Ден ще бъдете изправени на съд [пред Аллах], и нито една ваша тайна няма да остане скрита./69:18/

фатиха 3-аят: الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ ар-Рахмани ар-Рахим - Всемилостивия, Милосърдния

По-горе в темата за البسملة басмала бяха приведени думи, които са достатъчно, за да не ги повтаряме. А ал-Кортуби е казал: “Аллах е описал Себе Си, като الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ ар-Рахмани ар-Рахим - Всемилостивия, Милосърдния, след като е казал: “رَبِّ الْعَالَمِينَ Повелителят на световете, в които се включва предупреждение, и след това насърчение (заплаха). Както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: Извести Моите раби [о, Мухаммед], че Аз съм Опрощаващия, Милосърдния! И че Моето наказание е мъчително наказание./15:49-50/И словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: Твоят Повелител е бърз в наказанието. Той е Опрощаващ, Милосърден./6:165/ Следователно в словото رَبِّ Рабб Повелителят съдържа предупреждение, а в словата الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ ар-Рахмани ар-Рахим - Всемилостивия, Милосърдния има насърчаване (подбуждане). В сборника “Сахих” (№2755) на Муслим, чрез Абу Хурейра е сведено, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Ако правоверният знаеше какво наказание има (съществува) при Аллах, то никой никога не би се надявал на Неговия Дженнет. Ако неверника знаеше, каква милост има (съществува) при Аллах, никой никога не би изгубил надежда за Неговия Дженнет.”
 

Споменаване на казаното от предшествениците селеф за “аль-хамд”.

Ибн Абу Хатим е предал чрез Абу Ма‘мар ал-Катии‘, а той от Хафс, и той от Хадджадж, и той от Ибн Абу Муляйка, който е предал, че Ибн Аббас радияллаху анхума, е предал, че Омар радияллаху анху, е казал: “Узнахме, какво е субханАллах, ля иляхе илля Аллах, а какво означава аль-хамду лилЛях? Али радияллаху анху, казал: “Това е слово, (и от него) Аллах е останал доволен за Себе Си.” В друг вариант от верига предаващи, не чрез Абу Ма‘мар – се предава, че Хафс е казал: “Омар е казал на Али и другарите му, които са били с него: “Ля иляхе илля Аллах, субхан Аллах, Аллаху акбар – ние ги научихме и узнахме. А какво означава аль-хамду лилЛяхи? Али казал: “Това е слово, което Всевишният Аллах е полюбил за Себе Си, останал доволен от него за Себе Си, и е полюбил, че то се произнася.”
От Али Ибн Зейд Ибн Джуд‘ан се предава, че Юсуф Ибн Михран е предал, че Ибн Аббас е казал: “Словата аль-хамду лилЛяхи са слова на благодарност. И ако рабът каже: “аль-хамду лилЛяхи”, то (Аллах) казва: “Моят раб Ме възхвалява.” Сведен от Ибн Абу Хатим.
Също така е предадено от Ибн Джарир чрез хадиса сведен Башар Ибн Омара, и Абу Раук е предал от ад-Даххак, а той от Абдуллах Ибн Аббас, който е казал: “Словата аль-хамду лилЛяхи са слова на благодарност към Аллах, унижение пред Него, признание на Неговите блага, Неговите наставления, Неговото начало и друго подобно.”
Кааб Ибн ал-Ахбар е казал: “Словата аль-хамду лилЛяхи са слова на възхвала към Аллах.” А ад-Даххак е казал: “Словата аль-хамду лилЛяхи – това е Плаща на Всемилостивия.” Съществува също така и подобен хадис.
Ибн Джарир е предал: Разказа ми Саид Ибн Амру ас-Сакуни, който е предал от Бакийа Ибн ал-Валид, а той от Иса Ибн Ибрахим, а той от Муса Ибн Абу Хабиб, а той от ал-Хакам Ибн Умайр, който се е срещал с Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, и е предал: “Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Ако кажеш: “الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Хвала на Аллах, Повелителят на световете, значи си благодарил на Аллах, и нека Той ти надбави (увеличи).”/Тафсир на ат-Табари (1/136)/ Имам Ахмед Ибн Ханбел (3/435) е свел: Разказа ни Раух, а той от Ауф за ал-Хасан, а той е съобщил, че ал-Асвад Ибн Сариа е казал: “Аз попитах: “О, Пратенико на Аллах! А, не мога ли да те назова с похвалните качества, с които те е похвалил моя Благословен и Всевишен Повелител?” (Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем) отговорил: “Но, наистина, твоят Повелител обича хвалата.” Този хадис е предаден от ан-Насаи в “Сунан ал-Кубра”(№7745) с друга верига предаващи от Али Ибн Худжр, а той от Ибн Улейя, а той от Юнус Ибн Обейд, а той от ал-Хасан и той от Ибн ал-Асвад Ибн Сариа.
Абу Иса ал-Хафиз ат-Тирмизи (№3383), ан-Насаи в “Амал” (№831) и Ибн Маджа (№3800) са свели хадис от Муса Ибн Ибрахим Ибн Касир, който е предал от Талха Ибн Хираш, а той от Джабир Ибн Абдуллах, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Най-прекрасното споменаване зикр (възхвала на Аллах) е “ля иляхе илля Аллах - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах!”, а най-прекрасната дуа е “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!” Имам ат-Тирмизи е квалифицирал този хадис като надежден хасен малко известен гариб. Ибн Маджа (№3805) е свел от Анас Ибн Малик радияллаху анху, който е предал, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Каквото и благо Аллах да дари на (Своя) раб, и рабът да каже: “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!”, то което му бъде дарено, е по-добро от онова, което е взел.” И ал-Кортуби в своя “Тафсир” и в “Навадир ал-Усул” е привел от Анас Ибн Малик радияллаху анху, че Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Ако целия свят без остатък е в ръцете на човек от моята общност Умма, и после той каже: “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!”, то (словата) “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!”, (за него) ще са по-добре, от това.”/Шейх ал-Албани е квалифицирал това съобщение като слабо даиф в “ас-Силсиля ад-Даифа” (2/267)/ Ал-Кортуби и други са казали: “Тоест, внушените му (от Аллах) слова “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!”, са най-големия благодат ниамет за него от земните блага, тъй като наградата севаб за “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!”, е непреходна, а земните блага не са вечни, и Всевишният Аллах е казал в Свещения Коран: Богатството и децата са украсата на земния живот, но непреходните праведни дела са най-доброто за въздеяние при твоя Повелител и са най-доброто за надежда./18:46/ В сборника “Сунан” на Ибн Маджа (№3801) е сведено от Ибн Омар, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, им е разказал: “Че (веднъж) някой от рабите на Аллах казал: “О, Аллах! На Теб принадлежи хвалата, както Ти подобава на Великолепния Лик и величието на върховната Ти власт. Двете меляикета бяха объркани, и не знаеха какво да запишат (за тези слова). (И меляикетата) се издигнаха на небето (при Аллах) и казаха: “О, Повелителю! Един раб току-що изрече слова, и ние не сме сигурни как да ги запишем. Аллах попитал – а Той знае, какво е казал Неговия раб – “Какво е казал Моя раб? Меляикетата казали: “О, Повелителю! Той каза: “О, Аллах! На Теб принадлежи хвалата, както Ти подобава на Великолепния Лик и величието на върховната Ти власт.” Тогава Аллах им казал: “Запишете ги, както ги е изрекъл Моя раб, докато не Ме срещне, и Аз ще го възнаградя за тях.” И ал-Кортуби е предал словата на група учени, които са казали, че думите на раба “аль-хамду лилЛях раббиль-алемин – хвала на Аллах, Повелителя на световете!” имат по-голямо достойнство от словата “ля иляхе илля Аллах - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах!”, тъй като в словата“аль-хамду лилЛях раббиль-алемин – хвала на Аллах, Повелителя на световете!” обхващат едновременно еднобожието ат-таухид и възхвалата аль-хамд. Други обаче, са казали, че словата “ля иляхе илля Аллах - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах!”, имат по-голямо достойнство, тъй като те се явяват разделението между вярата ал-Иман и неверието ал-куфр, и в името на това хората се борят, когато казват “ля иляхе илля Аллах - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах!”, както това е потвърдено в общоприет хадис сведен от ал-Бухари и Муслим. В друг хадис сведен от ат-Тирмизи в сборника “Сунан”(№3585) се казва: “Най-прекрасното слово, което аз съм произнесъл и пророците преди мен е “ля иляхе илля Аллах вахдаху ля шерике леху - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах Един е Той и няма съдружници!” По-горе бе приведен хадис от Джабир Ибн Абдуллах, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Най-прекрасното споменаване зикр (възхвала на Аллах) е “ля иляхе илля Аллах - Няма друг достоен за поклонение, освен Аллах!”, а най-прекрасната дуа е “аль-хамду лилЛях – хвала на Аллах!” Имам ат-Тирмизи е квалифицирал този хадис като надежден хасен.
Буквите А-“елиф” и Л-“лям” (в словото аль-хамду) придават значение на цялостен обхват на всички видове хвала и признателност към Всевишният Аллах. Както е казано в хадиса предаден от Рифаа аз-Зурки: “В битката при Ухуд, когато идолопоклонниците отстъпили, Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, казал: “Застанете в стройни редици, за да мога да възхваля Всемогъщия Повелител”. Те застанали в редици зад него и той салляллаху алейхи ве селлем, казал; “О, Аллах! За Теб е цялата хвала! О, Аллах! Никой не може да свие това, което Ти разшириш, нито да приближи това, което Ти отдалечаваш! Никой не може да отдалечи това, което Ти приближаваш! Никой не може да даде това, което Ти задържиш, нито да задържи това, което Ти даваш! О, Аллах! Разпростри върху нас Своето благоволение, милост и снизхождение и ни изпрати средства за съществуване! О, Аллах! Търся (искам) от Теб вечна благодат, която няма да се измени и изчезне! О, Аллах! Търся (искам) Твоето благословение в деня на крайна нищета и безопасност в деня на страх. О, Аллах търся Твоята защита от това зло, което Ти ни изпращаш, и от злото, от което Ти ни защитаваш. О, Аллах! Направи така, че да заобичаме вярата, и украси с нея нашите сърца! Направи така, че да ненавиждаме неверието, отклонението от вярата и греховността. Дай ни място сред праведниците! О, Аллах! Позволи ни да умрем като мюсюлмани, и ни позволи да живеем като мюсюлмани, и ни присъедини към праведниците, които не познават нито разочарованието, нито нечестивостта. О, Аллах! Порази неверниците, които поставят прегради по Твоя път и отхвърлят Твоите пратеници. Излей върху тях унижението и Твоето наказание. О, Аллах! Порази неверниците, на които бе низпослана Книга, о, Повелителю на истината!” А в хадиса сведен от ал-Бейхаки чрез Саад Ибн Абу Ваккас се казва: “О, Аллах! За Теб е цялата хвала! На Теб принадлежи цялото владение! В Твоите Ръце е цялото благо! И при Теб се завръщат всички дела!”
( رَبِّ الْعَالَمِينَ ) Повелителят на световете! Което означава Властелин и Разпореждащ се както пожелае. Това слово се използва лингвистично в абсолютен смисъл за Собственика, Който управлява правилно. И всичко то е вярно по отношение на Всевишният Аллах. Словото رَبِّ ар-Рабб (е единична дума с определен артикъл, тоест членна форма) и не се използва за никой друг, освен за Аллах. Но, може да се използва в граматическата конструкция идафет, тоест съчетание на определяемото с определението в родителен падеж, например: “раббу ад-даар” (стопанин на дома) “раббу …” (притежателят на еди какво си), но това слово не се казва за никой друг, освен за Аллах, Велик е Той и Всемогъщ! Някои са казали, че това е най-великото име на Всевишният Аллах.
الْعَالَمِينَ световете – това е множествено число на думата свят, а то включва всичко съществуващо, освен Аллах, Велик е Той и Всемогъщ! Само по себе си الْعَالَم е дума в множествено число, за която няма единствено число в лексиката. А думата العوالم ал-аваалим – представлява групи творения в небесата и земята на сушата и в морето. Всяко тяхно поколение и всеки техен род се нарича също عَالَم аалем. Бишр Ибн Омара е предал с думи от Абу Раук, а той от ад-Даххак, а той от Ибн Аббас, който е казал: “Словата “الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Хвала на Аллах, Повелителят на световете/1:2/ представляват възхвала към Аллах, на Когото принадлежат всички творения в небесата и на земята и онова, което е в тях и между тях, и което ние знаем и което не знаем”. Във версията на предадена чрез Саид Ибн Джубейр и Икрима от Ибн Аббас се казва: “Повелителят на джиновете и хората.” Същото са казали и Саид Ибн Джубейр, Муджахид и Ибн Джурейдж. Подобно е предадено и от Али, за което е споменал Ибн Абу Хатим с иснад от веригата предаващи върху, която не трябва да се опираме. А като доказателство за това ал-Кортуби е привел словата на Всевишният Аллах от Свещения Коран: Благословен е Онзи, Който низпосла на Своя раб Различаването [на истината от лъжата, т.е. Корана], за да бъде предупредител за световете./25:1/ (Тук за думата световете е използвано словото الْعَالَمِينَ) а това са джиновете и хората. И Абу Закария Яхя Ибн Зияд Ибн Абдуллах ал-Куфи ал-Фарраи и Абу Убайда са казали: الْعَالَم е израз, който се използва за разумните същества, такива като хората, джиновете, меляикетата и шейтаните. А за животните не се казва الْعَالَم. От Зейд Ибн Аслям и Абу Амру Ибн ал-Аля се предава, че под словото الْعَالَم се разбира всичко, в което има душа. Ал-Хафиз Ибн Асакир е споменал в биографичната справка за Марван Ибн Мухаммед Ибн Марван Ибн ал-Хаким - който е последния халиф от династията на Омеядите и е известен със своята стиснатост и прозвището магаре - че той е казал: “Аллах е сътворил седемнадесет хиляди 17000 свята. Обитателите в небесата и обитателите по земята са в един свят, а останалите не ги познава никой друг, освен Аллах, Велик е Той и Всемогъщ! Катада е казал:“رَبِّ الْعَالَمِينَ Повелителят на световете (Това е Всевишният Аллах, Повелителят) на всички видове творения عَالَم аалем. Абу Джафар ар-Рази е предал от Раби‘а Ибн Анас с думи от Абу ал-Алия, че той е казал за словата на Всевишният Аллах: “رَبِّ الْعَالَمِينَ: “Хората, това е един свят и джинове са (още) един свят. А всичко останало – осемнадесет хиляди 18000 или четиринадесет хиляди 14000, - тук той се усъмнил - са световете на меляикетата по земята. А земята има четири края (страни), и във всеки един от тях има по три хиляди 3000 свята. И Аллах е създал петстотин 500 свята за поклонение на Него.” Това са предали Ибн Джарир и Ибн Абу Хатим, тези думи обаче са странни и малко известни. Подобни думи изискват достоверни сахих доказателства. Ибн Абу Хатим е предал от баща му, а той от Хишам Ибн Халид, а той от ал-Валид Ибн Муслим, а той от ал-Фурат, който е Ибн ал-Валид, а той от Муаттиб Ибн Сумий, а той от Субе‘й, който е ал-Химйарий, че е казал относно словата на Всевишният Аллах: “رَبِّ الْعَالَمِينَ Повелителят на световете (Това е Всевишният Аллах, Повелителят), че световете الْعَالَمِينَ са хиляда, като шестстотин 600 общности са в морето и четиристотин 400 са на сушата.” Той е предал подобно и от Саид Ибн ал-Мусайиб. Подобно е сведено и в хадиса сведен в сборника “Муснад” на ал-Хафиз Абу Яаля Ахмед Ибн Али Ибн ал-Мусанна чрез Мухаммед Ибн ал-Мусанна, а той от Обейд Ибн Вакид ал-Кайсий, Абу Аббад, който е казал, че Мухаммед Ибн Иса Ибн Кайсан му е предал от Мухаммед Ибн ал-Мункадир, а той от Джабир Ибн Абдуллах, (в дълъг хадис) който е чул как Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, да казва: “Аллах е създал хиляда 1000 общности; шестстотин 600 в морето и четиристотин на сушата.” Тук обаче предаващият Мухаммед Ибн Иса (Ибн Кайсан) ал-Хиляли е слаб даиф.
А ал-Багави е предал от Саид Ибн ал-Мусайиб, който е казал: “На Аллах принадлежат хиляда 1000 свята; шестстотин 600 в морето и четиристотин 400 на сушата.” И Вахб Ибн Мунеббих е казал: “На Аллах принадлежат осемнадесет хиляди 18000 свята. И земния свят ад-Дуня е един от тях.” А ал-Мукатил е казал: “ العوالم ал-аваалим – (групи творения в небесата и земята, на сушата и в морето) са осемдесет хиляди.” А Кааб ал-Ахбар е казал: “Никой не знае броя на العوالم ал-аваалим –(групи творения в небесата и земята на сушата и в морето), освен Аллах, Всемогъщ и Велик е Той!” Всичко това е приведено от ал-Багави.
А ал-Кортуби е привел от Абу Саид ал-Худри, който е казал: “На Аллах принадлежат четиридесет хиляди свята; земния свят ад-Дуня от нейния изток до нейния запад представлява един от тези светове.” А аз-Заджадж е казал: “ الْعَالَم – това е всичко, което Всевишният Аллах е създал в този и отвъдния свят.” И ал-Кортуби е казал: “Това е вярно, тъй като обхваща всички светове, подобно на словата от Всевишният Аллах в Свещения Коран: Каза Фираунът: “А какво е Повелителят на световете?” Каза[Муса]: “Повелителят на небесата и на земята, и на всичко между тях, ако сте убедени.”/26:23-24/
Думата الْعَالَم “ал-аалем” е производна от словото العلامة “ал-аляама” (признак, знамение). И аз (Ибн Касир) казвам: Това е така, защото (мир, свят, творения) е доказателство за съществуването неговия Творец, Съзидател и Неговата единствена неповторимост вахдания, както е казал Ибн ал-Муатазз:
“О, колко удивително! Как не се подчиняват на Аллах, или как отричащият Го отрича, и в същото време всяка вещ (всяко нещо) е доказателство, че наистина, Той е Един.” 

фатиха2-айет. الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Хвала на Аллах, Повелителят на световете

Четците по седемте начина на четене са рецитирали الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Хвала на Аллах, Повелителят на световете с огласовка дамма замме след буквата “даль”. الْحَمْدُ като подлог, а لِلَّهِ като сказуемо. От Суфян Ибн Уйайна и Ру‘аба Ибн ал-Аджадж се предава, че те двамата са чели буквата “даль” с огласовка фатха (аль-хамда лилЛях "الحمدَ لِله"), подразбирайки тук наличието на глагол. Ибн Абу Абля е четял буквата “даль” и “лям” с огласовка дамма, при което “даль” е получила дамма заради това, че нея (дамма) я е получила и буквата “лям”. Има потвърждаващи свидетелства за това, но такова мнение противоречи на болшинството достоверни сахих мнения. От ал-Хасан и Зейд Ибн Али има съобщения, че те са четели:
"الحمدِ لِله" аль-хамди лилЛях с огласовка кесра на буквата “даль”. При което втората огласовка кесра се е появила заради наличието на първата.
Абу Джафар Ибн Джарир е казал: الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах, означава искрена благодарност (шукр) отправена към Аллах, изключвайки всичко друго, на което се покланят, освен на Него, и изключвайки всички Негови създания, за благата, с които Той е облагодетелствал Своите раби, и които са неизчислими, и никой не може да изброи тези блага, освен Той Единствен. (Тази хвала и благодарност са още и) за това, че Той е сторил органите здрави, за да могат да се покланят, и е дал възможност за телесните органи на онези, на които е вменено като задължение поклонението ибадет, да са в състояние да изпълняват Неговите задължения фараид. (Тази хвала и благодарност са) още и за това, че Той Всевишният Аллах щедро ги е дарил в земния живот, дал им е препитание наред с благодатен живот, въпреки, че те не са заслужили това. (Тази хвала и благодарност са още и) за това, че Той Всевишният Аллах им е обърнал внимание и ги е призовал към средствата, водещи ги към вечното пребиваване с щастливите жители. И на нашият Повелител хвала за всичко това отначало до край!”
Ибн Джарир рахимеху Аллах, е казал: “ : الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах, е възхвала, с която Всевишният Аллах е възхвалил Себе Си, и в чиито подтекст се съдържа заповед към Неговите раби да Го възхваляват. Все едно Той им повелява: “Кажете : الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах!” (Ибн Джарир още) е казал: “Някой е казал, че словата: الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах, са възхвала на Неговите прекрасни имена и височайши качества. А словата: “ الشكر للهаш-шукру лилЛяхи са възхвала за Неговите благодеяния.” След това (Ибн Джарир) го е отхвърлил с думите, чиято същност се заключава в използването на всички тези значения от познавачите на арабския език като الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи и الشكر لله аш-шукру лилЛяхи едно вместо друго, тоест взаимнозаменяемо. А ас-Сулями е привел мнението, че الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи и الشكر لله аш-шукру лилЛяхи са идентични, от Джафар ас-Садик и Ибн Ата измежду суфиите. Ибн Аббас е казал: “Словата: الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах, са слова на всеки, който изразява благодарност.” И ал-Кортуби е привел като доказателство в думите на Ибн Джарир, че словата: الْحَمْدُ لِلَّهِ ель-хамду лилЛяхи - Хвала на Аллах, са شُكْرًا благодарност. Обаче, към това твърдение на Ибн Джарир има забележка, тъй като между повечето учени Улема от последвалите поколения е разпространено мнението относно това, че “аль-хамд” е възхвала към Преславния с думите: на Неговите непреходни (лазима) и преходните (мута‘аддия) качества. А “шукр” (благодарност) бива само (хвала) за преходните качества и се осъществява със сърцето, езика и органите на тялото. Както е казал поета: “Аз изразих вашите благодеяния с трите (органа): с моята ръка, с моя език и с моето сърце (тайна мисъл).”
Те обаче са имали разногласие относно въпроса, кое е повече като общо: “аль-хамд” или “аш-шукр”? Пристъпвайки към двете мнения, и утвърждавайки, че между двата израза съществува общо и частно. И “аль-хамд”(хвала) е повече като общо, отколкото “аш-шукр” от гледна точка на въпроса, за какви качества се осъществява: то се осъществява за непреходните (ал-лазима) и за преходните (ал-мута‘адди) качества. Например, казваш: “Аз го похвалих за неговото геройство (или майсторството му за прекрасната езда) – това е непреходно качество” и “Аз го похвалих за неговата щедрост която ми е (оказана)” (това е преходно качество). И “аль-хамд” е повече като частно, отколкото “аш-шукр” от гледна точка на осъществяването му само с думи. А “аш-шукр” (благодарност, признателност) е повече като общо от гледна точка на изразяването му с думи, дела и намерение, както бе казано по-горе, и е повече като частно от гледна точка на изразяването само за преходните (ал-мута‘адди) качества. Не се казва: “Аз му се отблагодарих за неговата прекрасната езда”, обаче може да се каже: “Аз му се отблагодарих за неговата щедрост и благодеяние към мен”. Това е извод от думите на някои учени от последвалите поколения, и Всевишният Аллах знае най-добре!
Абу Наср Исмаил Ибн Хаммад ал-Джаухари е казал, че “аль-хамд” е отхвърляне на порицанието, и то има повече общо значение, отколкото “аш-шукр”. И той е казал, че “аш-шукр” е възхвала за извършилия благодеяние към този, който е по-добър. Що се отнася до словото “аль-мадх”, то тази дума има повече общо значение, отколкото “аль-хамд”, тъй като се използва за жив и умрял, както и за неодушевен предмет, както например хвалят храната или имуществото и други подобни. И (аль-мадх) може да бъде преди благодеянието и след него, а така също за преходните и непреходните качества. Ето защо това слово има повече общо значение.

Значение на словата: بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ “БисмилЛахи ар-Рахмани ар-Рахим” (басмала البسملة) В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния

Сред учените по граматика има две мнения относно словата:
بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ “БисмилЛахи ар-Рахмани ар-Рахим” (басмала البسملة)
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния.
“БисмилЛахи” – това е име (исм) или глагол (фиал)? И двете мнения са верни и са взети от Свещения Коран. Това също така е име, при което се подразбира: “Моето начинание – (е) в името на Аллах.” Както Всевишният Аллах е казал: И каза: “Качете се в него! В името на Аллах той ще плава и ще се закотви. Моят Повелител е Опрощаващ, Милосърден.”/11:41/
Това е и глагол, при който се подразбира: “Аз започвам, или аз съм започнал в името на Аллах.” Както Всевишният Аллах е казал: Чети [о, Мухаммед] в името на твоя Повелител, Който сътвори./96:1/ И двете мнения са достоверни сахих. Наистина, глаголът има масдар (отглаголно) съществително, и трябва да се определи действието и отглаголното съществително по отношение на глагола, който е поставян преди (отглаголното съществително), без значение дали се касае за такава форма на отглаголно съществително като например: стоящ, седящ или ядящ или пиещ, както и за четене или умиване - абдест, или намаз по отношение на името (“исм” اللَّهِ) Аллах в глаголите за започване (в началото на всичко това) като например: търсене на благословия, щастие и търсене на помощ, съдействие за приключване и приемане. И Всевишният Аллах знае най-добре!
Затова от Ибн Джарир и Ибн Абу Хатим са предали хадис от Башар Ибн Омара, а той от Абу Раук, който е предал от ад-Даххак, а той от Абдуллах Ибн Аббас радияллаху анхума, който е казал: “Първото с което Джебраил е бил изпратен при Мухаммед салляллаху алейхи ве селлем, е казвайки му: “О, Мухаммед! (Изречи) исти‘аза الاستعاذة(търсене и прибягване до защита при Аллах от проклетия и прокуден шейтан). И му повелил: “Кажи:
أَسْتَعِيذُ بِالسَّمِيعِ الْعَلِيمِ مِنَ الشَّيْطَانِ الرَّجِيمِ - Естеизу би ас-Семиу ал-Алим минешшейтани ар-раджим – Търся защита при Всечуващия и Всезнаещия от проклетия (прокуден) шейтан (и неговите (коварни интриги), след това (Джебраил алейхисселям) му повелил: “Кажи:
بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ - БисмилЛахи ар-Рахмани ар-Рахим – В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Джебраил му повелил:“Кажи:
بِسْمِ اللَّهِ - БисмилЛахи – В името на Аллах, о, Мухаммед! (После) продължил, казвайки: “Чети, и споменавай (с възхвала) Аллах твоя Повелител! Ставай и сядай споменавайки (с възхвала) Аллах!” Това е предадено от Ибн Джарир и е сведено в Тефсира на ат-Табари (1/117), но със слаб даиф иснад (верига от предаващите хадиса).
Що се отнася до въпроса, дали името се явява, название (исм) на самия именуван предмет или същество (мусаммаа), или пък това е процес на наричане, назоваване (именуване тасмийа), или пък това не е нито едното, нито другото, има три мнения:
Едното от тях е, че името (исм) е название на самия именуван предмет (мусаммаа). Това е мнение на Абу Убайда и Сибавейхи, и към него се придържа ал-Бакиллани и Ибн Фаурк ал-Асбахани. Фахруддин ар-Рази – който е Мухаммед Ибн Омар, известен като Ибн Хатиб ар-Рай към въведението на своя “Тeфсир” е написал: “Представителите на сектантските теченията ал-хашвийя, аль-карамийя и ал-ашарийя са казали, че името е название (исм) с което се именува съществото (мусаммаа) и не е процес на назоваване (именуване тасмийа). Представителите на сектантското течение ал-муатазилийя са казали, че името е название (исм), с което не се именува предмета (мусаммаа), а това е процес на назоваване (именуване тасмийа)” Ние избрахме мнението, че то е име (название) и не е нито назования предмет, същество (мусаммаа), нито процес на назоваване (именуване тасмийа). Тъй като може да съществува име, но назования с това име предмет може да отсъства. Или пък за един и същи назован предмет (същество) може да съществуват няколко имена, като синоними. Също така могат да са омоними, когато за няколко наименувани предмети (същества) има едно и също име (название). Името е произносимо слово, а назованият предмет (мусаммаа) - е обект, който може или трябва да съществува. Също така за израза огън и лед. Ако той е назования предмет (мусаммаа) то ще се натъкне на отхвърляне откъм това (да съществува име, и назования с това име предмет може да отсъства) в случая горещината на огъня, или прохладата на леда, и други подобни, което нито един нормален човек не казва. И Всевишният Аллах е казал в Свещения Коран: Аллах има Най-Прекрасните имена. Зовете Го с тях!/7:180/ А Пророкът салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Аллах притежава деветдесет и девет (99) имена.” Това са много имена а назования (мусаммаа) с тях е Един и Той е Всевишният Аллах. Също така в словата на Всевишният Аллах: Аллах има Най-Прекрасните имена./7:180/ добавени към Него, както е казал: Затова прославяй името на твоя Повелител, Превеликия!/56:74/ както и: Затова прославяй името на твоя Повелител, Превеликия!56:96/ и други подобни. Добавянето предизвиква (изисква) необходимостта от нееднородност (различие). И в словата Му: Зовете Го с тях!/7:180/ което означава: Отправяйте дуа към Аллах с Неговите имена, и това е довод, че те имената (са много, а Той Аллах е Един) и оправдание за онези, които казват: Името (исм) е назованият предмет (мусаммаа) в словата на Всевишният Аллах: Благословено да е името на твоя Повелител!/55:78/Благословеният е Всевишният Аллах. И отговорът е, че името (исм) е главното за възхвала на тази свята същност. Също така, когато мъжът казва: Зейнеб е разведена, означава, че неговата жена е разведена. И ако името (исм) не е назования предмет (мусаммаа), то разводът все още не се е осъществил. Отговорът е, че същността на назования предмет (мусамма) на това име (исм) е развод. Фахруддин ар-Рази е казал: Що се отнася до процеса на наричане, назоваване (тасмийа), то той прави името (исм) определено за тази същност, и тази същност също не е име (исм). И Всевишният Аллах знае най-добре!
Под името ( الله ) “Аллах” се подразбира Благословения и Всевишен Повелител. Казано е, че това е най-великото Негово име, което е описано с всички (присъщи само на Аллах) качества, както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: Той е Аллах, няма друг достоен за поклонение, освен Него, Знаещия съкровеното и явното. Той е Всемилостивия, Милосърдния. Той е Аллах, няма друг достоен за поклонение, освен Него Властелина, Пресветия, Пречистия, Верния, Наблюдаващия, Всемогъщия, Подчиняващия, Превъзходния! Хвала на Аллах! Пречист е Той от онова, с което Го съдружават! Той е Аллах Твореца Създателя, Ваятеля! Негови са Най-Прекрасните имена. Прославя Го всичко на небесата и на земята. Той е Всемогъщия, Премъдрия./59:22-24/ Следователно, Аллах споменава няколко от имената Си като качества сифат на името Му “Аллах”, и още Всевишният Аллах е казал в Свещения Коран: Аллах има Най-Прекрасните имена. Зовете Го с тях!/7:180/ И е казал Всевишният Аллах: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия! Както и да [Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена.”/17:110/ В двата сборника “Сахих” (ал-Бухари №6410, Муслим №2677) е сведен хадис, в който от Абу Хурейра радияллаху анху, се предава, че Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Аллах има деветдесет и девет (99) имена, сто без едно. Който ги изброи (и запази) ще влезе в Дженнета.” Във версията на ат-Тирмизи (№3502) и Ибн Маджа(№3861) се казва изброяване на имената, обаче между тези две версии съществуват противоречия, добавяния и недостатъци. Фахруддин Мухаммед Ибн Омар ар-Рази е споменал в своя “Тeфсир”, че някои (са съобщили за) Аллах, че има пет хиляди (5000) имена: хиляда в Свещения Коран и Благородната Сунна, хиляда в ат-Теврат, хиляда в ал-Инджил, хиляда в аз-Зебур, и хиляда в Лаухи Мехфуз.
Името ( الله ) “Аллах” е име, с което никой не може да бъде наричан, освен Благословения и Всевишен Аллах. Затова в арабският език не са известни производни от това име глаголни форми за минало и сегашно-бъдеще времена. Някои учени по граматика са казали, че ( الله ) “Аллах” е име, от което няма производни. Подобно мнение е привел ал-Кортуби от група учени-лингвисти и учени Улема по шериятските науки, и сред тя са аш-Шафий, ал-Хаттаби, Имам ал-Харамайн, ал-Газзали и други. От ал-Халил и Сибавейхи се предава, че те са считали буквите “А” (елиф) и “Л” (лям) в това слово ( الله ) “Аллах”, като съставна част (коренни). Също така ал-Хаттаби е споменал, че това са коренни букви, и още е казал: “А нима не забелязваш, че казваш: О, Аллах!, а не казваш: О, Всемилостиви! Защото ако не бяха основа (съставна част) на думата, то би било позволено да се въведе звателен падеж за буквите“А” (елиф) и “Л” (лям).”/Тeфсир на ал-Кортуби (1/103). И е казано, че името ( الله ) “Аллах” е производно, и като доказателство се използва казаното от Руаба Ибн ал-Аджадж в поетична форма. От думите на поета става ясно, че се има предвид обожествяването на Аллах, както се предава, че когато Ибн Аббас е чел айета وَيَذَرَكَ وَآلِهَتَكَ - да се отрекат от теб и твоите богове? /7:127/ е казал, че тук става дума за: да ти се поклонят, тоест: на него му са се покланяли, а той не се е покланял. Така е казал Муджахид и други.
Някои доказват, че Неговото битие е производно от словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: Той е Аллах и на небесата, и на земята. /6:3/ тоест, на Аллах се покланят и на небесата и на земята, както е казано в Свещения Коран: Той е Аллах на небето и Аллах на земята./43:84/
Сибавейхи е предал от ал-Халил, че основата (корен) на името ( الله ) “Аллах” е إِلَاه Иляах подобно на формата فِعَال фиаал и в него влизат буквите“А” الْأَلِف (елиф) и “Л” اللَّام (лям) без буквата الْهَمْزَة хамза. И Сибавейхи е казал, че това е подобно на думата النَّاس (нас) хора, чиито корен е أُنَاس (унас). И казват, че в коренът на думата لَاه (име на Всевишният Аллах) влизат буквите“А” الْأَلِف (елиф) и “Л” اللَّام (лям) за да подчертаят възвеличаването, и това мнение е избрал Сибавейхи. Абу ал-Хасан Али Ибн Хамза Абдуллах Ибн Бахман Ибн Фейруз ал-Кисаи и имам Абу Закария Яхя Ибн Зияд Ибн Абдуллах ал-Куфи ал-Фарраи са казали, че корена на името (الله) “Аллах” е الْإِلَه ал-Илях, като пропускат хамзата и сливат (асимилират) първата буква“Л” اللَّام (лям) с втората, както е казал Всевишният Аллах: Ала за мен Той е Аллах, моят Повелител/18:38/ тоест, що се отнася до мен (първо лице единствено число), така го е чел ал-Хасан ал-Басри. Ал-Кортуби е казал, и говорят, че: “Името (الله) Аллах е производно от وَلِهَ (валиха – бива разтроен) когато изпаднеш в недоумение. Думата “ал-валех” е изгубване на разума. Казват: Разтроен човек, и разтроена жена, ако са били изпратени в пустинята. Всевишният Аллах кара да изпаднат в недоумение онези, чиято мисъл е за същността на Неговите качества, и затова неговия корен ще е وِلَاه (виляаху), като буквата “В” الْوَاو (вав), ще бъде заменена с хамза, както се казва в думите: وِشَاح вишах в إِشَاح ишах (меч, шал за пояса), وِسَادَة висада в إِسَادَة исада (възглавница). Фахруддин ар-Рази е съобщил: Казват, че името (الله) Аллах е производно от словото أَلِهْتалихат безопасност за еди кой си, тоест спокойствие за него. Умовете (умните в здрав разум) са спокойни когато Го възхваляват (споменават), и душите (сърцата) са щастливи като Го опознаят, тъй като Той е Съвършен, и абсолютно няма друг, освен Него. Всевишният Аллах е казал: Онези, които повярваха и сърцата им се успокояват при споменаването на Аллах. /13:28/ И Фахруддин ар-Рази е съобщил, че казват, името е производно от названието لَاهَ във формата يَلُوهُ когато прикрива (или уединява), и казват още, че неговата етимология (произход на думата) идва от الْفَصِيل أَلِهِотбиването на дете от майка му, към която има силна привързаност, и значението тук е че рабите са силно привързани към Него чрез смирение (и покорност) във всяка една ситуация. И казват, че е производно от името أَلِهَ الرَّجُل – човек, който се покланя на Аллах, покланя Му се когато се страхува от заповедта (повелята, която) го постига и Аллах го спасява, тоест защитава го, и Защитникът на всички създания от всякаква вреда е Всевишният Аллах, Който е казал в Свещения Коран: Кой защитава и от Кой няма защита/23:88/ И Той е Благодетят видно от словата на Всевишният Аллах: И каквато и благодат да имате, тя е от Аллах./16:53/ И Той е Даряващият храната видно от словата на Всевишният Аллах: Той храни, а Него не Го хранят./6:14/ И Той е Съзидателят, видно от словата на Всевишният Аллах: Кажи: “Всичко е от Аллах.”/4:78/
Фахруддин ар-Рази е избрал, че това е име (исм), подразбиращо категоричното отсъствие на производно, като е посочил, че това е мнение на ал-Халил, Сибавейхи, и болшинството учени по граматика и по шериятските науки и е привел доказателства. Едно от тях е, че ако името беше производно, то много биха (имали) приели участие в значението му. Другото е, че останалите имена напомнят за качествата сифат, и казваш Аллах е Всемилостивия, Милосърдния, Властелина, Пресветия, което доказва, че (името) не е производно. И е казал: “Що се отнася до словата на Всевишният Аллах: Всемогъщия, Всеславния Аллах./14:1-2/ с четене в родителен падеж, то ще бъдат поставени за разглеждане в раздела عَطْف الْبَيَان
(Определение, изразявано чрез съществително име, съгласувано с определяемата дума). От словата на Всевишният Аллах в Свещения Коран: Нима знаеш подобен Нему?/19:65/ се прави заключението, че същността на това име (исм) е непроменяща се, и е ясно, че то не е производно. И Всевишният Аллах знае най-добре!
След това Фахруддин ар-Рази е привел мнението от някои, че името (исм) الله ) ( “Аллах” на Всевишният Аллах е от древноеврейски а не от арабски произход, след което го е опровергал и е казал, че това е слабо мнение. И действително това е изключително слабо мнение.
Имената الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ - ар-Рахман ар-Рахим са две имена, производни от словото (ар-рахма) милост с цел преувеличение, и الرَّحْمَنِ ар-Рахман притежава повече преувеличено значение, отколкото الرَّحِيمِ ар-Рахим. От думите на Ибн Джарир може да се разбере, че той е привел това мнение, като единодушно. В коментарите към Свещения Коран на някои от предшествениците селеф се намира доказателство за това, и което прилича на по-горе споменатото съобщение относно това, че Иса алейхисселям, е казал: “. الرَّحْمَنِ – ар-Рахман това означа Всемилостивия в този и отвъдния свят. الرَّحِيمِ ар-Рахим – това означава Милосърдния в отвъдния вечен свят.”
Някои твърдят, че името (исм) не е производно, защото ако беше така, то щеше да се свързва със споменаване на този към когото е проявено милосърдие (ал-мархум). Всевишният Аллах е казал: Той е Милосърден към правоверните./33:43/
Ибн ал-Анбари в “аз-Захир” е предал от Абу ал-Аббас Мухаммед Ибн Язид Ибн Абд ал-Акбар, известен като ал-Мубаррид: “Името الرَّحْمَنِ – ар-Рахман е от древноеврейски, а не от арабски произход. Абу Исхак аз-Заджадж в “Ма‘ании ал-Кoран” е споменал, че Ахмед Ибн Яхя е казал: “Името الرَّحِيمِ ар-Рахим е от арабски произход, а името الرَّحْمَنِ – ар-Рахман е от древноеврейски произход и затова са обединени.” Но Абу Исхак аз-Заджадж е подчертал, че е необходимо да се избягва изказаното мнение, че името الرَّحْمَنِ – ар-Рахман е от древноеврейски произход. А ал-Кортуби е казал, че доказателство за това, че словото الرَّحْمَنِ – ар-Рахман е производно, служи хадиса сведен от ат-Тирмизи (№1907), който го е квалифицирал като достоверен сахих. Там от Абдурахман Ибн Ауф радияллаху анху, се предава, че е чул Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, да казва: “Всевишният Аллах е казал: “Аз Съм الرَّحْمَنِ ар-Рахман - Всемилостивия Аз създадох роднинските връзки и ги нарекох с Моето Име “ар-Рахман”. Аз ще поддържам онзи, който поддържа роднинските връзки, а който ги прекъсне, Аз ще го отхвърля!”. И (ал-Кортуби) е казал: “Това е един етимологичен текст за словообразуване, и няма значението на противоречие и вражда. Той ал-Кортуби продължава: “Арабите са отричали името الرَّحْمَنِ – ар-Рахман, заради своето невежество по отношение към Всевишният Аллах. Абу Обейд е казал, че тези две слова (Имената الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ - ар-Рахман ар-Рахим) са еднозначни, както имената “Надман” и “Надим”, но другите са го отхвърлили, казвайки, че словата в шаблоните “фа‘лаан” и “фа‘ил” – не са еднакви по значение, тъй като “фа‘лаан” се използва за преувеличение, като казаното: (един) човек е гневен яростно на друг пълен човек, а “фа‘иил” може да има значение на шаблоните, като “фаа‘ил” (причастие на действителния залог), така и “маф‘уул” (причастие на страдателния залог). Абу Али ал-Фариси е казал, че името الرَّحْمَنِ – ар-Рахман има по-общо значение, обхващайки всички видове милости, свойствени на Всевишният Аллах. А името الرَّحِيمِ ар-Рахим има отношение само към правоверните. Всевишният Аллах е казал:
Той е Милосърден към правоверните./33:43/
Ибн Аббас е казал: “Това (الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ - ар-Рахман ар-Рахим) са две меки (ар-ракик) имена, едното от които е по-меко, тоест с повече милост от другото. След това (ал-Кортуби) е привел от ал-Хаттаби и други, съобщение, че са имали трудности с тълкуването на качеството (ар-ракик), и са казали, че по-скоро, (в словата на Ибн Аббас) се има предвид (или е било казано) “ар-Рафик”, както е казано в хадиса: “Наистина, Аллах е Добър (ар-Рафик), обича добротата във всяко дело, и дарява за нея онова, което не дарява нито за суровостта (нито за каквото и да е друго).” (Сведен от Муслим №2593). Ибн ал-Мубарак е казал: “ الرَّحْمَنِ – ар-Рахман – ако го молят и искат, то Той дава. الرَّحِيمِ ар-Рахим – ако Него не Го молят и не искат, то Той се гневи.” В хадис сведен от ат-Тирмизи и Ибн Маджа се предава от Абу Салих ал-Фариси ал-Хаузи, че от Абу Хурейра радияллаху анху, се предава: “Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Аллах се гневи на онзи, който не Го моли (и не иска от Него)”. Някои поети са казали: “Аллах се гневи, когато не Го молиш и не искаш от Него, а пък потомъка на Адам се гневи, когато го молиш (за нещо) и искаш от него.”
Ибн Джарир е предал: На нас ни съобщи ас-Сурри Ибн Яхя ат-Тамими от Осман Ибн Зуфар, който е чул ал-Арзами да казва за الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ - ар-Рахман ар-Рахим, че الرَّحْمَنِ - ар-Рахман – е Всемилостив за всички творения, а الرَّحِيمِ ар-Рахим – е Милосърден за правоверните. Затова казват: Всевишният Аллах е казал: После се възнесе [Безподобен] на Трона. Той е Всемилостивия. /25:59/ и е казал още Всевишният Аллах: Той е Всемилостивия, Който се възнесе [Безподобен] на Трона./20:5/ Възнасянето на Трона е било споменато заедно с името Му الرَّحْمَنِ - ар-Рахман - Всемилостивия, защото Той обхваща с милостта Си всички Свои творения. И е казал Всевишният Аллах: Той е Милосърден към правоверните./33:43/ Тук Всевишният Аллах е отделил правоверните, отнасяйки към тях Своето име الرَّحِيمِ ар-Рахим – Милосърден.” Те са казали: “Това е доказателство, че името الرَّحْمَنِ - ар-Рахман - Всемилостивия носи по-широк обхват от значения, отнасящи се до милостта на Аллах към общностите в двата свята за всички Негови творения. А името الرَّحِيمِ ар-Рахим – Милосърдния се отнася специално за правоверните. Обаче, в дуа, която е предадена в хадис се казва: “ الرَّحْمَنِ - ар-Рахман, Той е Всемилостив за този и отвъдния свят, и الرَّحِيمِ ар-Рахим, Той е Милосърден и за двата свята.” (ат-Табарани в “ас-Сагир” от Анас Ибн Малик).
Името на Всевишният Аллахالرَّحْمَنِ - ар-Рахман Всемилостивия е свойствено само и единствено за Аллах, и никой освен Него не може да се нарича с това име, както е казал Всевишният Аллах в Свещения Коран: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия! Както и да [Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена.”/17:110/ И е казал Всевишният Аллах: И питай онези от Нашите пратеници, които изпратихме преди теб, дали Ние сме заповядали да се покланят на други, вместо на Всемилостивия! /43:45/ Когато лъжецът Мусейлима нарекъл себе си “Милостивия на ал-Йамама” – нека Аллах му надене покривалото на лъжата – той останал известен само с името “лъжецът” и бил даван като пример за лъжата сред жителите по градовете и селата, както и жителите на пустинята – бедуините.
Някои са твърдели, че името الرَّحِيمِ ар-Рахим – Милосърдния е приведено след името الرَّحْمَنِ - ар-Рахман Всемилостивия, което е усилващо (муаккад) слово, и следователно то е по-усилващо в преувеличението, отколкото името الرَّحْمَنِ - ар-Рахман Всемилостивия. Обаче на това мнение може да се отговори, че тук то е приведено не в качеството му на утвърждение (усилване), а в качеството му на описание. Всевишният Аллах е привел в началото името الرَّحْمَنِ - ар-Рахман Всемилостивия, което е свойствено само на Него, и е забранено някой друг да се нарича с това име, както Всевишният Аллах е казал: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия! Както и да [Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена.”/17:110/ И когато лъжецът Мусейлима от ал-Йамама се провъзгласил с това име, то не бил последван от никой заради този факт, освен от онези, които са били заедно с него в заблуда. А що се отнася до името الرَّحِيمِ ар-Рахим – Милосърдния, с което Той е описал и друг, освен Себе Си, Всевишният Аллах е казал: При вас вече се яви Пратеник от вашата среда. Тежко е за него, че вие страдате. Той е загрижен за вас. Той е състрадателен и милосърден към правоверните./9:128/ Също така Всевишният Аллах е описал и другите (творенията Си) със Своите имена, както Той е казал: Сътворихме Ние човека от частица сперма с примеси, за да го изпитаме, и го сторихме чуващ, зрящ./76:2/ В този смисъл се получава, че от имената на Всевишният Аллах има такива, с които се наричат други (въпреки, че значението им не е еднакво с имената присъщи само на Аллах), и такива, с които другите не се наричат, такива като имената: “Аллах”, “ар-Рахман” “ал-Халик” (Творецът) “ар-Раззак” (Даващ препитанието) и т.н. И затова Всевишният Аллах е започнал с
“بِسْمِ اللَّهِ - БисмилЛахи – В името на Аллах”, а след това е описал това име اللَّهِ Аллах като الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ ар-Рахман ар-Рахим- Всемилостивия, Милосърдния, тъй като الرَّحْمَنِ - ар-Рахман –Всемилостивия, е по –свойствено на Него и по-познато, отколкотоالرَّحِيمِ - ар-Рахим –Милосърдния. Обикновено именуването започва с по-познатото, и затова (тук) името е било поставено в началото като по-свойственото, а след това се преминава към по-малко свойственото.
И ако някой попита: “Ако الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия е по-хиперболизирано име, то защо не е било достатъчно само това име, вместо допълнителното الرَّحِيمِ - ар-Рахим –Милосърдния?” Ибн Джарир е предал от Ата ал-Хурасани, че когато някой, освен Аллах е бил назован с името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия, тогава е било приведено словото الرَّحِيمِ - ар-Рахим –Милосърдния, за да се прекрати това заблуждението, тъй като никой, освен Аллах не може да бъде описван с الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ ар-Рахман ар-Рахим- Всемилостивия, Милосърдния.” Обаче, за възможността на подобна аргументация е известно най-добре на Всевишният Аллах!
Някои други са твърдели, че арабите не са познавали името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия, докато Всевишният Аллах не ги е опровергал, казвайки в Свещения Коран: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия! Както и да [Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена.”/17:110/ Затова, когато в деня на битката при Худайбия, Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, казал на Али: “Пиши بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ БисмилЛахи ар-Рахмани ар-Рахим – В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!, неверниците измежду корейшите казали: “Ние не знаем нито Всемилостивия, нито Милосърдния.” (сведен от ал-Бухари №1784). В някои други версии се съобщава, че те са казали: “Не знаем Всемилостив, освен милостивия от ал-Йамама.” И Всевишният Аллах е казал: И когато им кажат: “Сведете чела до земята в суджуд пред Всемилостивия!”, казват: “А какво е Всемилостивия? Нима ще се поклоним на онова, за което ни повеляваш ти?” И това увеличава тяхното отвращение. /25:60/ Явният смисъл ( на свещеният текст) указва, че тяхното опровержение е било само заради отрицание, зло упорство и инат в неверието им. Тъй като в техните стихове от времената на невежеството джахилия те са използвали за наименование на Всевишният Аллах името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия, за което е предал Ибн Джарир, казвайки: “И са декламирали някои в невежеството безумци.” Също така наименование на Всевишният Аллах с името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия от времената на невежеството джахилия е видно от думите на Селяма Ибн Джундуб ат-Тахави.
Също така Ибн Джарир е казал:“Абу Корайб ни е разказал, Осман Ибн Саид ни е разказал, както и Башар Ибн Омара, че Абу Раук е предал от ад-Даххак, а той от Абдуллах Ибн Аббас, който е казал: “ Името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия има форма (шаблон) “фа‘лаан” (и е производно) от словото “ар-рахма” милост, и това е арабска дума.” И (Ибн Аббас) също така е казал: “ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِВсемилостивия, Милосърдния /1:3/ - това е “ар-ракик” (нежен, любезен) и “ар-рафик” (добър, мек) този, който обича милостта, и е безкрайно далече от онзи, който обича насилието и суровостта, а това се отнася за всичките имена на Всевишният Аллах.”
Ибн Джарир е казал също така: “Мухаммед Ибн Башшар ни е разказал, както и Хаммад Ибн Мус‘ада за Ауф, а той е предал, че ал-Хасан ал-Басри е казал: “ Името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия не се склонява (тоест несклоняемо съществително име в граматиката).” (Тафсир на ат-Табари, 1/134). Ибн Абу Хатим е предал: “ Абу Саид (Ибн) Яхя Ибн Саид ал-Каттан ни е разказал, както и Зейд Ибн ал-Хубаб, а също и Абу ал-Ашхаб, а той е предал, че ал-Хасан ал-Басри е казал: “ Името الرَّحْمَنِ ар-Рахман –Всемилостивия е име, което хората не могат да си присвоят, защото с него е бил назован Благословения и Всевишен Аллах.”(Тафсир Ибн Абу Хатим 1/13). В хадис предаден от Умм Селяма се казва, че четенето на Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е било бавно и отчетливо за всяка буква при рецитирането на:
بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ مَالِكِ يَوْمِ الدِّينِ
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Хвала на Аллах, ¬ Повелителят на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден!/1:1-4/ Някои четци от групата на школата от Куфа също са четели по този начин, а други се четели, съединявайки ги със словата: الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Хвала на Аллах, ¬ Повелителят на световете и заради това, че е ставало съчетание на двата сукун (отсъствие на огласовка в буквите “мим” в словото الرَّحِيمِ ар-Рахим и “хамза” в словото الْحَمْد “ель-хамду”), те са добавяли към буквата “мим” в словото الرَّحِيمِ ар-Рахим кесра (тоест кратък звук, или огласовка “и”: بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ БисмилЛяхир-рахманир-рахиймиль-хамду лилляхи раббиль-‘алемийн). И те са болшинство. А ал-Кисаи от школата на четците в Куфа е предал, че някои араби са поставяли след “мим” фетха и са я съединявали с хамзата, четейки: بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَٰنِ الرَّحِيمِ الْحَمْدُ لِلَّهِ رَبِّ الْعَالَمِينَ Бисмилляхир-рахманир-рахиймаль-хамду лилляхи раббиль-‘алямийн. Те са пренасяли (слагали) фатха (кратък звук “а”, като огласовка) с хамза (в словото الْحَمْد аль-хамду) и на “мим” (в словото الرَّحِيم ар-Рахим) след като тази буква “мим” загубва своята огласовка. Както се чете и: الم اللَّه لَا إِلَه إِلَّا هُوَ Елиф. Лям. МималЛааху ля иляха илля хуве Eлиф. Лям. Мим. Аллах! Няма друг, достоен за поклонение, освен Него!/3:1-2/ Ибн Атия е казал: “Доколкото знам, това четене не е било приведено от никой.”(ал-Мухаррар ал-Ваджиз 1/59-60)