Малайзия

Въведение Въпреки че мюсюлманите съставляват 55% от населението на Малайзия, тя се нарежда сред страните със силно ислямско движение. В резултат на клеветите срещу Енвер Ибрахим – лидер на ислямската организация ABIM, той беше хвърлен в затвора. Събитията около неговото затваряне доведоха до различни спорове около тази страна, което пък от своя страна ни наведе на идеята за представянето на Малайзия в раздела "Ислямски свят". Общи сведения за Малайзия Официално име: Малайзия. Столица: Куала Лумпур, с население: 800 000 души. Други по-важни градове: Ипох, Пинанг (GeorgeTown), Джохор Бахару, Келанг, Куала Теренгану, Таипинг, Кота Бахару, Сермбан, Куантан, Кучинг, Кота Кинабалу, Площ: 330434 км2. Население: 22 500 000 души (преброяване от 1999). 43% градско население. Прираст на населението: 2,4%. Етническа структура: Най-многобройни са Малаите– 49 % от населението на страната. Малаите са населили и Сингапур, Индонезия, Тайланд и Мадагаскар. Малайският език е много близък до индонезийския. Всички малайци са мюсюлмани. Втората по големина етническа група са китайците – 35%. Малка част от китайците са мюсюлмани. Мнозинството са будисти и една част – християни. 10% от живеещите в Малайзия са индийци. Мюсюлманите сред индийците също са малка част, мнозинството са хинду. Китайците и индийците не са местни, те са емигранти, дошли съответно от Китай и Индия. 3,1% са Cavali. Всички Cavali са мюсюлмани. Другите етнически групи са както следва: Манингкабу (0,8%), Сама (0,8%), Меланау (0,4%),южноазиатци (0,35%), Буги (0,2%), Калабит, Хуй, Молбог. Голяма част от представителите на тези етнически групи са мюсюлмани, а останалите – християни, или принадлежащи на някоя местна религия. Език: Официалният език е малайски. Английският и арабският също се използват широко. Начело с тамилски и китайския, се говорят и езиците на различните етнически групи. Религия: Ислямът е официалната религия. 55% от населението са мюсюлмани – главно сунити-ханефити. 17% са будисти, конфуцианци (китайска религия) – 11,6%, хинду– 7%, християни – 6%. Останалото население обхваща представители на местни религии. Географско положение: Намира се в Югоизточна Азия. На север граничи с Тайланд, Южно Китайско море и Бруней, на изток –с езерото Селебес, на юг – с Индонезия, Сингапур и пролива Малака, на запад – c морето Андаман, което е съединено с Индийския океан. Малайзия е много богата на течащи води. Най-важните сред които са реките Режанг, Кетантан, СаиПерак и СаиРомпин. Сушата й се състои от две големи части и островите сред Южно Китайско море. Двете големи части суша са Западна и Източна Малайзия. Западна Малайзия е във формата на полуостров. Тясна ивица суша я свързва със Сиям (старото име на Тайланд). Източна Малайзия е част от острова Борнео, голяма част от който е владение на Индонезия. 30% от сушата се използват за земеделие, а 61% са гори. Климатът е тропически с много валежи, по-характерни за Източна Малайзия. Управление: Малайзия е конфедерация, управлявана от кралство и многопартийна демократична система. Управлението на федералните щати, образуващи конфедерацията, също е кралско. Кралят на един от щатите в Западна Малайзия се избира за общ крал т.е. "висш ръководител", с четиригодишен мандат. Държавата се управлява с конституция, влязла в сила на 31август 1957. Прилага се парламентарна система с 2 парламента. Първият парламент има 69, а вторият 180 членове. Членовете и на двата парламента се определят със свободни общи избори. Малайзия е член на международни организации като ООН, Организация Ислямска Конференция (ОИК), Азиатско-тихоокеанско икономическо дружество, Организация на английските общности (Commonwealth), Международен Валутен Фонд, Ислямска Банка за Развитие. Политически партии: Основните политически партии в Малайзия са следните: Обединена малайска национална организация (UMNO). Създадена е преди независимостта на Малайзия. Все още е сред челните партии в страната. След независимостта създава първата държава. Обединявала се е в коалиция с Малайзийската ислямска партия (PAS). При създаването си изтъква важността на религията, но се стреми към светска държава от типа на Запада. Под влиянието на ислямски интелектуалци, членували в тази партия, е с положително отношение към ислямизацията. Тази партия, която все още е в управлението, макар че не възпрепятства ислямизацията, се опитва да препречва пътя на ислямското движение. Може да се каже, че важна роля за това имат Западните сили. Най-сериозната причина, която води Малайзия в ръцете на Запада, е Азиатската икономическа криза. Малайзийска ислямска партия (PAS): (вж. Ислямско движение) Партия на демократичното движение. Тя е подкрепяна повече от китайци. Административно разделяне: Състои се от 13 федерални щата, 11 от които в Западна и 2 в Източна Малайзия. Разделена е също на 133 области. Столицата също има отделен федерален статут. История: Би трябвало да разгледаме Източна и Западна Малайзия поотделно. В историческите източници Западна Малайзия се споменава като Малая. Преди ислямът да достигне до този земи, будистите и брахманистите са образували различни държави. Ислямът навлиза в Малайзия след 1400 г. През 1414г. Принц Прамесвара, основателят на град Малака, намиращ се на брега на пролива Малака, след женитбата си за дъщерята на краля на Пасаи, става мюсюлманин и приема името МеджатИскендер Шах. По-късно ислямът започва бурно да се разпространява по земите под негово владение. Помагат му и мюсюлманите, дошли от Западна Индия. Владетели след смъртта на МеджатИскендер през 1424г. също работят за разпространението на исляма. През 1446 г. по времето на султана на Малака Музаффер Шах ислямът става официална религия. По същото време Малака е ислямският център в Югоизточна Азия. Търговското и икономическото му значение също нарастват, увеличава се и притокът на търговци мюсюлмани. Управлението на Музаффер Шах продължава до 1458г., след което управлението поема синът му Мансур Шах. По време на управлението на Мансур Шах, продължило до 1477г., Султанство Малака придобива влиятелна роля в икономическо и религиозно отношение. Ислямът започва да се разпространява и в други части на Малая, както и на остров Суматра (днес владение на Индонезия). По това време португалски експлоататори започват да обезпокояват района. През 1511г. завземат пристанището в Малака. Тогавашният владетел на Малака Султан Махмуд не издържа на нападението на португалците, отстъпва им Малака и преминавайки в Джохор, основава друго султанство. Дотогава Джохор е провинция на Кралство Малака. След завладяването на Малака от португалците започва християнизиране в региона, което обаче е неуспешно. Джохорската държава няколко пъти организира движение за връщане на Малака от португалците. При това движение Османската държава помага с оръжие, а Кралство Аче подкрепяше с войска. Но тези движения не дават никакъв резултат. След 1606г. започват нападения на холандски завоеватели срещу Малака, като през 1641 г. успяват да я отмъкнат от португалците. През 1812г. Паханг се разделя от Джохор и става независима държава. През 1824 Джохор отново се разделя на две и се образува отделно княжество с център Рио Линга. Това разделяне продължава и по-късно. Създават се кралства като Перак, Селангор, Кедах. Към края на XVIII в. идват английски окупатори. След ожесточени боеве през 1786г. завладяват гр. Пенган, владение на Кедах. По-късно, използвайки го като основа, разширяват окупираните територии. През 1824 г. отнемат Малака от холандците. Цялото местно управление се задължава да мине под английско покровителство. Накрая през 1889 г. с влизането на федерацията Негри Сембилан, образувана от 9 малки държави под покровителството на Англия, целият Малайски полуостров става английска колония. Изнасяйки богатства в Англия, англичаните допринасят за обедняването на местното мюсюлманско население. Това става причина за събуждане и раздвижване сред народа. След 1930 г. това движение нараства в организирани действия. След Втората световна война борбата за независимост става още по-значима. По това време се създава Обединената малайска национална организация (UMNO). Някои етнически групи обаче не успяват да влязат в тази организация. През 1948г. под надзора на англичаните се създава Малайска федерация. На 31 август 1957 г. се обявява независимостта на Малайзия. В Източна Малайзия, т.е. на остров Борнео, където се намират провинциите Саравак и Сабах, ислямът навлиза в началото на XV век. Холандците започват завладяването на тази местност от 1826 г. Но не след дълго английските колонизатори също идват на острова и през 1841 г. провинцията Саравак е оставена на англичаните от Брунейския султанат. На 14 юни 1888 г. Саравак официално се подчинява на Англия. Брунейският султан оставя и провинцията Сабах на англичаните през 1877 г. След като Малайзия получава независимост, за крал на първото кралство Негри Сембилан е избран Абдуррахман. Външни проблеми: Филипините и Индонезия твърдят, че имат дял от провинциите Саравак и Сабах, които от своя страна оформят Източна Малайзия. Затова през 1963 г. Индонезия обявява война на Малайзия. Въпреки че войната прекъсва през 1965 г., Индонезия не се отказва от твърдението си за собственост върху споменатите провинции. Ислямско движение: До голяма степен то е влиятелно в ислямското държавно управление. И това се счита за успех на ислямското движение в страната. През 1980 г. държавата започва ислямизиране на официалните (законните) организации. Това постижение на държавата оказва влияние върху четирите ислямски движения, които все още функционират. Ще ги представим накратко: Малайзийска ислямска партия (PAS): След спечелване на независимостта тази партия се създава през 1951 г. от отделилите се от UMNO, които искат държавата, която ще бъде създадена, да има по-голяма ислямска насоченост. Създателите на PAS са на мнение, че религията не може да бъде вкарана в определена област в програмата на една политическа партия и че трябва да обхваща всяка една сфера на живота. По такъв начин те се противопоставяти на светския държавен модел, който UMNO иска да създаде. Следвайки една успешна линия, през 1959 г. на първите общи избори PAS създава местно правителство в провинциите Келантан иТеранггану. В следващите периоди създава и коалиционни правителства с Националната партия. Малайзийско ислямско младежко движение (ABIM): То се създава през 1971 г. от студенти, членове на Мюсюлманско студентско дружество в Малайзия. Малко по-късно след създаването си се обединява с PAS. След 1974 г. под ръководството на Енвер Ибрахим постига много голям успех. ABIM става пример за Ислямска общност, създадена от Мевдуди, и за Мюсюлмански братя. ABIM желае Малайзия да стане държава, която във всяка една сфера се ръководи от ислямските закони. Главният председател на ABIM днес е д-р Мухаммед HypМанути. Движението Теблиг: Това е продължение на пакистанското движение Теблиг. Дару'л-Еркам: Създадено е през 1968 г. под ръководството на Есари Мухаммед. Той отдава голямо значение на образованието и културните дейности и защитава идеята, че осъзнаването на обществото по отношение на исляма се нарежда преди създаването на ислямска държава. Основателят на движението има успех особено сред младежите. Но критиките, отправени към PAS, оказват отрицателно влияние върху развитието му. След това под предлог, че се е поддал на суеверия и отклонения движението се поставяизвън закона от тогавашния министър-председателя Махатхир Мухаммед. В Малайзия освен тези движения съществуват и някои други малки организации и групи. Малайзия е известна с привързаността на мюсюлманите и особено на младежите към религията. 70% от младежите изпълняват религиозните си задължения. Ислямското движение е особено силно сред младежите в университетските среди. Икономика: Икономиката на Малайзия, на първо място, се основава на земеделието и животновъдството. Сред произвежданите продукти са главно ориз, каучук, ананас, какао и различни плодове и зеленчуци. Благодарение на дългото крайбрежие е развито и рибарството. Горските продукти също оказват важен принос за икономиката. Страната има и много земни богатства. Притежава най-голям резерв от калай. Само че през периода на колонизирането запасът от руда бил намален от англичаните. След 1970 г. произвежда петрол и природен газ, от които изнася в чужбина. Промишленост: По отношение на промишлеността Малайзия се намира на добро равнище. Освен рафинериите за пречистване на петрол са създадени и много фабрики за производство на автомобили, за трайни пазарни стоки, текстилни продукти, различни хранителни стоки, цимент и др. строителни материали, мебели и дървени изделия, хартия и книжни изделия, химически продукти, тор, каучук, пластмасови стоки, механични уреди, електрически съоръжения, лекарства, палмово масло и др.

Насилие и тероризъм – имат ли те място в ислямската религия

 

 

„Аллах повелява справедливост и благодетелност, и поддържане на връзките с роднините, и възбранява покварата и порицаването, и гнета. Наставлява ви Той, за да се поучите." (ен-Нахл, 16: 90)
Пратеникът ни Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) предава думите на Всевишния в един свещен хадис:
"О, раби мои, Аз забраних потисничеството за Себе си и го забраних между вас, затова не се потискайте един друг."
Насилието между хората е познато още откакто съществува човечеството. Тази лоша черта от човешкия характер се проявява, когато се нарушат моралното и материалното равновесие във взаимоотношенията между хората и се отнеме правото на другия да живее свободно. Днес, когато всяко общество се стреми към демократичен начин на живот, към свобода на личността и съществуването й, когато се призовава към всеобщ мир в целия свят, насилието все още присъства в действията, развиващи се на историческата сцена. Убеждаваме се, че запазването на мирното съжителство вътре и вън от нас вече става все по-трудно. Пример за това е съществуването както в древността, така и в наши дни, а вероятно и в бъдеще на хора, които упражняват натиск, агресия и диктатура върху другите; хора, които са заслепени от жаждата за надмощие, за приобщаване, или такива, които възприемат себе си като способни да вкарат света в създадения от тях калъп, чрез който да прочистят човешката раса и да наложат своите убеждения и интереси. Именно тези личности, подкрепяни от група хора или различни течения, а понякога и от цели нации разпалват искрата на омразата, противоречието и тиранията сред обществото. Всеки от нас е свидетел на осъществяваните масови безредици, бунтове и стълкновения в десетки горещи точки по света.
"Внушаването и заличаването на историческите религиозни идентичности посредством глобалните медии, полаганите усилия в целия свят да се установи еднотипен живот – от облекло до култура– всичко това поражда спонтанен протест сред обществото. Именно той е един от източниците на опасни напрежения и сблъсъци" – заявява проф. ЮмитМерич, специалист по източни религии.
Световните медии, подтиквани от политически и религиозни пристрастия, ежедневно бълват невярна информация и опетняват светлия лик на ислямската религия. Те създават невярно мнение за исляма, като се уповават на средновековната история и обявяват, че той е религията на войнствеността и още по-лошо – определят религията ни за люлка на тероризма. А какво е отношението на ислямската религия към войната.
„Предписана ви е битка, а тя е омразна за вас. Но може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и може да обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете." (ел-Бакара, 2: 216)
В Свещената ни книга, Корана, Всевишният Аллах разяснява, че независимо дали искаме, или не, войната е необходимост на съществуването, тя ще присъства в живота дотогава, докато в света съществува несправедливост и потисничество. Ислямската религия признава войната като законно и оправдано средство за самозащита и възстановяване справедливостта сред хората.
„И ги сразиха с позволението на Аллах, и Дауд уби Джалут, и Аллах му даде владението и мъдростта, и го научи на каквото Той пожела. Ако Аллах не отблъскваше едни хора чрез други, земята щеше да се провали. Но Аллах е владетел на благодат за световете."(ел-Бакара, 2: 251)
Въпреки че е реалистичен в подхода си, ислямът никога не приема агресия по своя инициатива или по чиято и да е друга, нито поддържа воденето на агресивна война. В исляма може да се говори за война само тогава, когато тя е основана на причини, които я оправдават. Като религиозен термин тя приема наименованието джихад – война в името на религията.
Война от страна на мюсюлманите се води за да се предпазят те от агресията на противници на ислямската религия. Дълг на всеки мюсюлманин е да бъде винаги готов за джихад, но да не започва война без законна причина, като бойната готовност се превърне в гаранция за мир. Мнението на някои ислямски учени от миналото, че воюването срещу неверниците е свещен дълг на всеки мюсюлманин, независимо дали е обявена война, или не, е продиктувано от тогавашните международни обстоятелства, в които войната е постоянно явление и мюсюлманите са под непрекъсната заплаха от страна на други държави.
„И се сражавайте с тях, докато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли, тогава да не се враждува освен против угнетителите!" (ел-Бакара, 2: 193)
Войната не е цел на исляма, нито е нормално състояние на мюсюлманите. Тя е крайно средство и се използва от вярващите при извънредни ситуации, когато всички други средства са безполезни. Ислямът е религията на мира. Неговото значение е мир, едно от имената на Всевишния Аллах е Мир, Раят е домът на мира, понятието мюсюлманин означава мирен. Ако немюсюлманите поддържат мир с мюсюлманите, дори да са безразлични към исляма, не може да има основание за обявяване на война срещу тях.
В съзнанието на хората съществува грешна представа за начина, по който ислямът се разпространява и в приобщаването на хората към него. Няма религиозна война за налагане на ислямската религия върху немюсюлманите. Защото, ако у един човек вярата в Аллах не възникне от дълбоки убеждения, то тази вяра не ще бъде приета от Всевишния, нито ще облагодетелства самия човек. Ако има религия, която да гарантира свобода на вероизповеданието и да забранява принуждението в нея, то това е ислямът:
„Няма принуждение в религията. Отличи се вече истината от заблудата. Който отхвърли сатаните и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса. Аллах е Всечуващ, Всезнаещ." (ел-Бакара, 2: 256)
Дори когато мюсюлманите разпространяват исляма, на тях не само им се забранява да употребяват сила, но им се повелява и да използват най-мъдрите и добри средства. Всевишният Аллах наставлява Пророка ни Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем):
"Призовавай към пътя на твоя Господар с мъдрост и хубаво поучение, и спори с тях по най-хубавия начин! Твоят Господар най-добре знае кой се е отклонил от Неговия път и знае напътените." (ен-Нахл, 16: 125)
Ислямската религия е успяла да изкорени от сърцата на хората религиозната враждебност, омразата на верска основа и фанатичните наслоения, които са така присъщи на хората от времето на невежеството. Ислямът извежда на преден план изконното братство между хората. Той ни учи на въздържане от грехове, на добродетелност, здрав морал и етика, съблюдаване на справедливостта, признаване правата, с които се ражда всеки човек, тяхното спазване и недопускане те да бъдат накърнявани под какъвто и да е предлог. При това положение не е допустимо един искрено вярващ и стриктен последовател на ислямската религия да бъде свързан с каквото и да било дело на насилие, респективно и на тероризма. Това е залегнало ясно и категорично в съзнанието на мюсюлманина:
„...който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора...". (ел-Маиде, 5: 32)"
Тук е мястото да отбележим и едно друго явление, проявяващо се в действията на такива членове на обществото, които имат по-агресивни религиозни виждания, и са склонни към тероризъм, фундаменталистичните течения. Западните медии често създават грешното впечатление, че фундаментализмът в повечето случаи е ислямско явление. Истината обаче е друга. Фундаментализмът има световно измерение и се е проявявал във всяка основна религия в отговор на проблемите, произтичащи от модернизирането на света. Той съществува в юдаизма, християнството, индуизма, будизма, сикхизма и дори в конфуцианството, но за пръв път се проявява при протестантите християни в САЩ в началото на XX век. Фундаментализмът не се заражда мигновено, а се оформя едва когато модернизационният процес е в напреднал етап. В началото вярващите се опитват да променят своите религиозни принципи и да ги обвържат с новосъздалата се култура, но когато се оказва, че тези умерени действия не са ефективни, някои от вярващите прибягват до по-крайни действия. По този начин се заражда фундаменталистично течение. Отначало тези хора по-често се противопоставят на своите сънародници или на други свои братя по религия, които имат по-положителен поглед върху модерноста, отколкото на външни противници на исляма като Запада и Израел. Много често фундаменталистите се формират като такива с оттеглянето си от официалната религия, за да създадат група на "чистата вяра". След това те повеждат офанзива под най-различна форма, за да възвърнат религията си в основните й измерения. Всички фундаменталисти вярват, че воюват за своето оцеляване, и някои от тях знаейки, че няма друг изход освен борбата, прибягват до терор в действията си. Мнозинството от тях обаче не извършват актове на насилие, а просто се опитват да съживят вярата си по по-нормален, законен начин.
Съществуващият световен тероризъм не е продукт на религиозна основа. Съществуващият световен тероризъм е следствие от две явления – студената война и глобализацията на световната икономика. Тъй като глобалният бизнес изисква свободно придвижване на хора към различни страни, това улеснява и терористичните организации, чиито членове безпрепятствено получават паспорти и визи и създават международни терористични мрежи.
Най-големите световни организации, които неофициално управляват целия икономически свят, създават нов световен ред, който ощетява конкретните национални интереси на всяка отделна държава. Този нов ред поражда поляризация на света на бедни и богати. Социалното разложение е съпроводено от негодувание и озлобление, които ескалират в желание за промяна на статуквото (положението) с всички позволени и непозволени средства. Това е един от факторите, които пораждат политическия тероризъм. Сътресенията на глобалните капитали при борсовите вълнения стават причина изведнъж много хора да останат без работа и прехрана.
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) казва:
"Завещавам ви да се боите от Аллах Всеславния и Великолепния, да бъдете послушни и да се подчинявате, дори ако роб стане ваш водач (щом не ви повелява да вършите нещо порицавано). Този от вас, който живее (дълго), ще види много различия, затова твърдо се придържайте към моята сунна и към Пътя на праведните халифи. Дръжте я здраво със зъби и се пазете от нововъведени неща, защото всяко нововъведение (в религията) е измислица, а всяка измислица е заблуда, която води в огъня."(ЕбуДаудиТирмизи)
Нека всеки един от нас се запита, не изневерява ли на своята Божия дарба – МИРА! Днес народите по света, уж привърженици на мира, буквално се надпреварват кой да притежава най-модерната техника. Границите, които регламентират човешката свобода, отдавна са превъзмогнати от стремежа ни по-скоро да достигнем новия начин на живот, определян като демократичен. Не е ли факт царящото безредие във всекидневието ни, все по-нарастващото насилие между хората, погазването на човешките права, дължащи се на разграничението – прогресивен-регресивен, управляващ-управляван, мнозинство-малцинство, силен-слаб, и т.н. Какво може да се очаква от държавни управници, законодатели, правни служители и пазители на реда, когато корупцията е взела надмощие над тях и жаждата за власт и лични облаги не престават да бъдат техен най-близък спътник.
Какъв е този нов житейски модел, в който притежаването на лично оръжие, използването на женската плът като средство за реклама или предмет за задоволяване на страстите, извънбрачните и хомосексуалните връзки, употребата на алкохол и наркотици, и редица други, разклащащи и провалящи човешкия морал, прояви са се превърнали в нещо нормално и неангажиращо вниманието на обществото? Защо потискаме заложената у нас добродетел, защо разрушихме и изоставихме мира?
Нека завършим с думите на Кардауи, който твърди:
"Западът трябва да се научи да уважава правото на мюсюлманите да живеят със своята религия и ако пожелаят – да въплътят идеала си в системата на своето управление. Западът трябва да признае и оцени различния им начин на живот. Многообразието е от полза за целия свят. Бог е дал на хората правото и възможността да избират – някои може да се спрат на религиозния начин на живот, включително и ислямска държава, докато други може да предпочетат светския модел. За западния свят е по-добре мюсюлманите да бъдат вярващи, да държат на своята религия и на своята нравственост. Религията помага на хората да изградят своя порядъчна ценностна система. В продължение на векове ислямът създава и поддържа в съзнанието на мюсюлманите представите за социална справедливост, равенство, търпимост и състрадание. Западното общество трябва да осъзнае, че съхраняването на исляма в добрия му вид е и в негов интерес. Не западната цивилизация е изцяло отговорна за появата на крайните течения в исляма, чието насилие противоречи на най-свещените канони в религията, но решително допринася за този процес. За да ограничи страха и отчаянието, които лежат в основата на всички фундаменталистични убеждения, тя трябва да си изгради по- вярна представа за исляма през третото хилядолетие!"

Изгубеното щастиеСладостта на вярата

 

 

„Какво направих днес за Аллах? Какво направих днес за своето спасение? Какво направих за доброто на своето семейство, своите приятели и обществото? Отслужих ли днес всичките си намази? Кое през днешния ден преобладава – доброто или лошото, харамът или халал? Научих ли нещо ново, което ще е от полза за вярата ми, живота ми, развитието ми? Или изживях още един ден, носейки се по течението на бунта и безразличието!“
Арабската дума иман, която се превежда като вяра, дословно означава знам, вярвам, убеден съм без никакво съмнение. Следователно, вярата е здраво убеждение, родено от познанието. Човекът, който знае и е здраво убеден в единството на Аллах, в Неговите качества и свойства, в открития чрез Откровение Негов закон, в Кодекса на Аллах, в отплатата и наказанието се нарича му‘мин (повярвал). Тази вяра може да превърне неотменно живота му в послушание и подчинение на Бога. А този, който води подобен живот се нарича мюсюлманин, т.е. отдаден.
Това би трябвало да покаже, че без вяра (иман) никой не може да бъде истински мюсюлманин. Отношението между исляма и имана е подобно на това между дървото и неговото семе. Така както дървото не ще поникне без семе, не би било възможно и един човек да стане мюсюлманин, без да притежава вяра. Понякога обаче се среща посято, но непокълнало поради много причини семе или дори поникнало, ала бавно растящо. Същото е и при човека – той притежава вяра, но поради слабости не може да се превърне в истински и убеден мюсюлманин. Следователно виждаме, че вярата, или по-точно нивото на вярата, е отправната точка и води човека до подчинение на Аллах. И обратното, дори човек да има вяра, поради крехка воля, недобро възпитание или лоши приятели не може да води живот на истински мюсюлманин.
Според исляма и имана всички хора могат да бъдат разпределени в четири категории. Нека намерим себе си в тях:
I. Притежаващите твърда воля – вяра, която ги кара да се подчиняват на Аллах от все сърце и без задръжки. Те следват пътя на доброто и се отдават с цялото си същество на желанието да се харесат на Аллах, правейки всичко, което Той обича и избягвайки това, което не обича. Предаността им е по-ревностна от тази на обикновените хора, впуснали се в преследване на богатство, забавления и слава. Такива хора са истински мюсюлмани.
II. Тези, които вярват в Аллах, в Неговия закон, в Съдния ден, но чиято вяра не е достатъчно силна и дълбока, за да ги превърне в тотално подвластни Нему. Те са под равнището на истинския мюсюлманин и заслужават да бъдат наказани за техните пропуски и грешки, но въпреки това са мюсюлмани. Те грешат, като допускат да бъдат виновници, но не са бунтовници. Те признават върховенството на Бога и своята вина. Следователно, те са грешници и заслужават наказание, но остават мюсюлмани.
III. Тези, които нямат никаква вяра. Тези хора отказват да признаят върховенството на Аллах. Дори ако поведението им не е лошо и не разпространяват насилие, те остават бунтовници срещу Бога, а привидно добрите им деяния имат ниска цена. Тези хора са като престъпниците.
IV. Тези, които нямат нито вяра, нито добри дела. Те разпръскват безредие в света и вършат всякакви насилия и потисничества. Това са най-чудовищните създания, защото са бунтовници и престъпници.
Тази класификация на човечеството ясно показва, че истинските успех и победа на човека зависят от имана (от неговата степен). Животът в исляма покълва от семето на имана.
Но очевидно е, че подчинението на човека, който не познава някои основни положения в исляма и не е убеден в тях, не може да бъде пълно. Преди всичко трябва да храним нерушима вяра в съществуването на Аллах. Би ли могъл човек да Му е подчинен, ако вътрешно не е убеден в Неговото съществуване? После трябва да се опознаят качествата Му. Това опознаване позволява на човека да придобие у себе си най-благородните качества и да води праведен и добър живот. Така например, ако знаем истински значението на качествата на Аллах – Всевиждащ, Всечуващ, Всезнаещ – и ако наистина проумеем, че в Съдния ден Той ще покаже нашите дела, които сме вършили тук, на земята – и скрити и явни, то това знание би довело до намаляване на нашите прегрешения и би направило подчинението ни по-пълно. Проумяваме ли тези качества на Великия Аллах, както и всички Негови свойства? Познаването на тези Негови атрибути пречиства съзнанието и душата на човека, неговата вяра, морала и деянията му.
Нещо повече, трябва детайлно да се знае начинът на живот, който би се харесал на Аллах. Ако човек не знае какво обича Аллах и какво не, как би могъл сам да разбере едното и да отхвърли другото. Ако той изобщо не познава Закона на Аллах, как ще го следва? Но и тук само познанието не е достатъчно. Човек трябва да изпитва доверие, пълно убеждение, че именно това е Законът на Аллах и че собственото му спасение зависи изцяло от спазването на този Закон.
И накрая, трябва също да се знаят последиците от подчинението на Бога и вярата и тези, идващи от невярата и неподчинението. Човек трябва да знае с какви награди ще бъде обсипан, ако избере правия път и води праведен, честен и послушен живот. Но той трябва също да знае какви ще бъдат отрицателните последици от живота, изпълнен с неподчинение и бунт. Човек трябва безрезервно да вярва, че смъртта не означава край на живота, че ще има съживяване след смъртта и ще го съди Висшият съд начело с Аллах – най-справедливия; че в деня на чистилището ще пребъде справедливостта; че добрите деяния ще бъдат възнаградени, а лошите – наказани. Трябва да знаем, че това непременно ще се случи. Това чувство на отговорност е основно за безпрекословно подчинение на заповедите на Всевишния Аллах.
Това са основни положения, които е необходимо да знаем, ако искаме да живеем в послушание, т.е. в исляма.
Много от мюсюлманите притежават това знание. Болшинството от тях без съмнение имат непоколебима убеденост в съществуването на Великия Аллах. Те познават качествата и свойствата на Всевишния, запознати са с Неговия закон и това, което Той им повелява, знаят и са убедени в живота след смъртта, в отплатата и наказанието, в Рая и Ада, познават основите и условията на вярата и исляма и т.н. Но въпреки това те допускат в живота си неподчинение и прегрешения, които не се харесват на Аллах, и затова те са слаби мюсюлмани. Всъщност това е втората категория хора, за които стана въпрос по-горе. Но тук възниква въпросът "защо?". Защо и какви са причините за това непослушание и тези пропуски на тези мюсюлмани? Без съмнение този въпрос води след себе си верига от други подобни, но много важни въпроси. Всеки мюсюлманин трябва да се запита защо съзнателно допуска пропуски в подчинението си (ибадета) към Аллах. Защо днес мюсюлманинът не може да усети сладостта на вярата? Защо не може да изпита удоволствието на намаза, а гледа да приключи колкото може по-бързо с него? Защо не може да усети успокоение при споменаването на Аллах? Защо не може да изпита страхопочитание, когато чете Корана? Защо приема едни заповеди на Всевишния, а отхвърля други? Защо не може да се разчувства нито от бедния, нито от просяка, нито от самотния, нито от сирака...? Защо е забравил благодарността си към Всевишния Аллах, затова, че е жив и здрав, че още е способен да диша, че са здрави ръцете и краката му, очите му, че може да работи и изкарва прехраната си, и т.н.
Защо днес мюсюлманинът не може да усети и разбере предимствата и сладостта на оруча, а го приема като тежест, от която с удоволствие чака да се отърве? Защо мюсюлманинът се страхува повече от хора и институции, отколкото от Аллах?
Сякаш днешният мюсюлманин се е превърнал в несъзнателен бунтовник. В много отношения той съзнателно прави пропуски в ибадета си и върши онова, което му харесва и което сметне за добро.
Нека сега вникнем, в същността на горните въпроси и разберем по-добре тяхната важност. За целта ще цитираме думите на един от сподвижниците на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), Абдуллахибнаш-Шиххир, който казва "Видях Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) да отслужва заедно с нас намаза, а очите му кипяха от сълзи подобно на врящ котел." (Ебу Дауд)
В друго предание Айше (радиаллаху анха) казва: "Понякога, когато Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) кланяше намаз, сърцето му издаваше звук, подобен на този от врящ казан. Когато се чуеше езан за молитва, от вълнение, че ще застане пред Аллах, не познаваше (не виждаше) онези около себе си." (Ебу Дауд, ен-Несаи)
Да се запитаме, плакали ли сме някога през живота си по време на намаз или дуа? И нека си направим извод за състоянието на нашия намаз и ибадет! Защото Великият Аллах казва в Свещения Коран:
"Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават; които отслужват молитвата и от онова, което сме им дали, раздават. Тези са истинските вярващи...".(ел-Енфал, 8: 2-4)
Да се запитаме трепвали ли са нашите сърца при четене или споменаване дори само на един айет от Свещения Коран? И дали те (айетите) усилват нашата вяра по някакъв начин? Сърцата ни ще изтръпнат може би от факта, че не трепват от споменаването на знаменията от Коран-и Керим; от това, че може би не усещаме сладостта на намаза, който отслужваме; от факта, че много често забравяме да се уповаваме на нашия Господар – Аллах Всевишния и Пречистия. А тогава, когато изпълняваме всичко това, го правим вяло, небрежно, без особено желание, без да се откъснем дори за миг от този динамичен, но мимолетен свят. А може би изобщо не се и опитваме.
"... Щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат...", казва Всевишният в Корана, като има предвид споменаването само на името Му. А нашите сърца не само че не тръпнат, но се стига до там, че напразно изричаме името на Аллах. И нещо повече – подлагаме на съмнение някои от Неговите повели.
Днес много мюсюлмани са се отдръпнали от пътя на Аллах. Като смятат, че още го следват, те съзнателно или не са в бунт срещу Него. До голяма степен те са изоставили Аллах и са се впуснали в подражание на неверниците. Вършат и използват харам, говорят и гледат харам, ядат и пият харам. Сякаш са двуличници. И въпреки това претендират, че са мюсюлмани. Какво всъщност става в мюсюлманската общност? Отговорът на този въпрос може би ще се открие, ако внимателно се прочете и разбере мъдростта на следния айет:
„А който се отдръпва от Моето напомняне, за него има живот в лишения и сляп ще го подкараме в Деня на възкресението. Ще рече: „Господи, защо ме подкара сляп, а бях зрящ?""Ще рече: „Както идваха при теб Нашите знамения, но ги забравяше, така Днес и ти ще бъдеш забравен." (Та-ха, 20: 124-126)
Тези мюсюлмани трябва да знаят, че ибадетът и особено намазът са пречка за харама (забраненото). Колкото повече човек се отдалечава от ибадета и намаза, толкова повече се доближава до харама. Ако човек не изостави харама и греховете, които извършва всеки ден, те стават все повече, т.е. с времето се увеличава практикуването им, и така тези постъпки започват да му се струват нормални и естествени. Тъй като е свикнал с това свое поведение, започва да търси вратички, през погледа на които тези прегрешения да се впишат, ако не в рамките на халала, то не и в рамките на харама. Т.е. иска да "узакони" и оправдае своите деяния. Измисля си поводи и причини, чрез които да оправдае своето състояние. Накратко, част от днешните мюсюлмани, които умишлено или неволно престъпват редица заповеди и забрани на Всевишния Аллах, за да оправдаят себе си и положението си, сякаш нагласяват и нагаждат принципите на исляма съобразно собствените си действия, а не се опитват да съобразят делата си според каноните на исляма, както би трябвало да бъде.
Има една част от тези вярващи, които осъзнават своите грешки. Те вършат някои порицавани дела, но знаят, че грешат. Имат намерение да изоставят това поведение. Но колкото повече отлагат това свое намерение, състоянието им толкова повече се влошава, т.е. увеличават се простъпките им.
Днешният мюсюлманин е загубил мъдростта и сладостта на вярата. Загубил ги е и сякаш не иска да си ги възвърне. Мюсюлманинът днес не отслужва намаз, защото не може да усети неговите положителни и хубави страни, не може да усети удоволствието от него. Защо всъщност Пратеникът на Аллах е плачел по време на намаз? За какво си е мислил? Не можем ли и ние да вземем абдест, да застанем пред нашия Създател и да помислим за Него, за отвъдния свят, за временните земни въжделения в душата ни (нефиса) и за вечното щастие, което искаме и към което се стремим. И това да се повтори няколко пъти в денонощието. Нали точно по време на суджуд рабът е най-близо до Аллах? Нима няма какво да искаме от Него? Нали намазът е едно извисяване до Трона на Всевишния, защото Той именно там го е заповядал. Нали намазът е пречистване и предпазване от греховете. Нали той е разделителната линия между вярата и неверието. Нали Аллах опрощава греховете от единия до другия намаз. Нали Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) е казал, че който отслужи 12 ракята суннет на ден, му се приготвя място в Рая. Нали е казал, че двата ракята суннет на сабах намаз са по-добри от това, което е между изтока и запада. Защото предимствата на намаза са неизброими. А какво остава за фарза? Нима мюсюлманинът не иска всичките тези награди!? А севабът за другите ибадети? И въпреки някои мюсюлмани като че ли не желаят целия този севаб. Какво им става на мюсюлманите днес?!
Не е нужно да се посочват причините за състоянието, в което е изпаднала тази част от общността на мюсюлманите. Защото без съмнение едни ще се оправдаят с "модерното и ново" време, бурните води на което са повлекли слабите вярващи, които от време на време успяват да изплуват на някое малко островче, но вълните отново ги обгръщат и понасят със себе си. Други ще се защитят с обкръжението и приятелите си, с които прекарват по-голямата част от времето си. Трети – с липса на информация за религията. Четвърти - с манипулационната дейност на медиите. А пети нямат никаква идея...
Достатъчно ще бъде, ако в края на всеки Божи ден, когато си лягаме, се запитаме: "Какво направих днес за Аллах? Какво направих днес за своето спасение? Какво направих за доброто на своето семейство, своите приятели и обществото? Отслужих ли днес всичките си намази? Кое през днешния ми ден преобладава – доброто или лошото, харамът или халалът? Научих ли нещо ново, което ще е от полза за вярата ми, живота ми, развитието ми...? Или изживях още един ден, носейки се по течението на бунта и безразличието?"

Тaухид: вяра в единството на Бога

Най-основното и важно нещо, на което ни учи пророкът Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем), е вярата в единството на Бог. Това се изразява с думите "Няма друг Бог освен Аллах." Тази красива фраза е най-важният стълб на исляма, негова основа и същност. Тя е израз на вярата, която отличава истинския мюсюлманин от неверника, съдружаващия с Аллах и атеиста. Приемането или отхвърлянето на тази фраза прави хората различни. Вярващите в нея стават една общност, а тези, които не вярват, формират противоположната на нея.
За вярващите има постоянен прогрес и успех както на този свят, така и в отвъдния, докато неуспехът и позорът съпътстват онези, които отказват да вярват. Но разликата между вярващите и невярващите не е резултат от простото изговаряне на няколко думи. Очевидно, само по себе си изговарянето на една фраза не е важно. Истинското различие се състои в съзнателното приемане на това верую и пълното придържане към него в реалния живот. Повтарянето на думата храна не може да засити глада, както и повтарянето на медицинската рецепта не може да излекува болестта. По същия начин, ако фразата "Няма друг Бог освен Аллах" се повтаря без разбиране, това не би изпълнило предназначението й. Това би имало смисъл само ако човек разбира пълното й значение и я приема, и следва по форма и по същество. Ние не доближаваме огъня, защото знаем, че той ще ни изгори; стоим далече от отровата, защото знаем, че тя може да убие. По същия начин, ако истинският смисъл на тевхид бъде разбран, ние ще избягваме всяка форма на неверие, атеизъм и политеизъм както във вярата, така и в делата. Това е естествена последица от вярата в единството на Бог.
На арабски, думата илях означава "някой, който е обожаван", същество, което заради своето величие и мощ заслужава да бъде обожавано: да му се преклониш в смирение и отдаденост. Аллах, от друга страна, е личното име на Бог. "Ля иляхе илляллах" буквално означава: "Няма друг илях освен едно велико същество, познато под името Аллах." Това означава, че във цялата вселена няма нито едно същество, заслужаващо да бъде обожавано освен Аллах, че единствено пред Него трябва да преклоним глава в подчинение и обожание, че Той е Единственият, притежаващ цялата мощ, че ние изцяло зависим от Неговата благосклонност, че сме длъжни да търсим Неговата помощ. Той не може да бъде доловен от нашите възприятия и нашият интелект не може да го обхване. Сега вече, след като знаем буквалното значение на тези думи, да погледнем по-отблизо реалното им значение.
От най-ранните исторически източници, както и от античните останки, с които разполагаме, се вижда, че във всяка епоха човек се прекланя на някакво божество или божества. Дори днес всяка нация, от най-примитивната до най-напредналата, вярва и обожествява някакво божество. Това е вродено в човешката природа. Има нещо в човешката душа, което я принуждава да прави това. Въпросът е: кое е това нещо и защо човек чувства необходимост да прави така? Отговорът на този въпрос може да бъде намерен, ако разгледаме мястото на човека в нашата огромна вселена.
Нито човек, нито неговата природа са всемогъщи. Той не е нито самодостатъчен, нито самосъществуващ, нито притежава неограничена сила. В действителност той е слаб, крехък, нуждаещ се, лишен.
Човешкото съществуване е зависимо от много фактори, нито един от които не се намира изцяло под негов контрол. Има много важни и ценни неща, които той се старае да придобие, като понякога успява, а понякога – не; той няма пълна власт над тях. Съществуват много неща, които му вредят; инциденти разрушават за един миг онова, което е градил цял живот; съдбата довежда надеждите му до внезапен край; болести, тревоги и бедствия винаги го заплашват и препречват пътя му към щастието. Той се старае да се отърве от тях, но не винаги успява.
Има много неща, чиято величественост и великолепие всяват страх у човека: планини и реки, гигантски животни и диви зверове. Той преживява земетресения, бури и други природни бедствия. Наблюдава облаците над себе си и вижда как се сгъстяват и почерняват; чува тътена на гръмотевиците, както и светкавиците, и проливните дъждове. Той вижда слънцето, луната и звездите, които следват неуморно своя път. Вижда колко големи, могъщи и велики са тези тела и обратно на тях колко слаб и незначителен е самият той.
Тези многобройни феномени, от една страна, и осъзнаването на собствената си слабост, от друга, изпълват човека с чувство на смиреност и безпомощност. Съвсем естествено е древната идея за божество да съвпада с това чувство. Той мисли за това, в чии ръце се намират тези сили. Мисълта за тяхната величественост го кара да се преклони в смиреност. Мисълта за тяхното могъщество го принуждава да търси тяхната помощ. Той се опитва да им угоди, така че те да бъдат благосклонни към него, той се страхува от тях и се опитва да се спаси от техния гняв, за да не го унищожат.
В най-примитивния период на невежеството човекът е мислел, че огромните обекти в природата, които го впечатляват със своята величественост и великолепие, притежават истинско могъщество и власт и затова са богове. Така той започва да обожава дървета, животни, реки, планини, огъня, дъжда, вятъра, тежки предмети и множество други обекти. Това е най-лошата форма на невежество.
Когато неговото невежество се разсее и някакъв проблясък от светлина й знание се появят на неговия интелектуален хоризонт, той разбира, че величествените и огромни обекти са също толкова безпомощни и зависими, както него. Най-голямото и силно животно умира като нищожен бацил и изгубва цялата си сила; нивото на огромните реки се покачва и намалява, а понякога те и пресъхват; високите планини са взривявани и прокопавани от самия човек; продуктивността на земята не е под неин контрол, водата я прави плодородна, а липсата й – безплодна. Дори водата не е независима. Тя зависи от ветровете, които докарват облаци. Ветровете също са безсилни и тяхното действие зависи от други причини. Луната, слънцето и звездите също са ограничени от могъща сила, без чието позволение те не могат да направят и най-малкото движение.
След тези размисли човек започва да си мисли за някаква велика мистериозна сила на природата, която контролира обектите, обхващани от него, и притежава цялата власт. Тези разсъждения увеличават вярата му в мистериозната сила, която стои зад природните феномени, и той започва да вярва в много богове, които управляват различни части и аспекти от природата – въздуха, светлината и водата. Човек създава материални форми или символи, които да ги представят, и започва да ги обожествява. Това също е форма на невежество и отново истината остава скрита за човека, въпреки възхода му в интелектуално и културно отношение.
Когато човек отиде още по-напред в областта на науката и осъзнае все по-дълбоко и по-дълбоко фундаменталните проблеми на съществуването, той се натъква на могъщия закон за всеобхватен контрол във вселената. Каква перфектна регулярност се наблюдава в изгрева и залеза на слънцето, в действието на ветровете и дъждовете, в движението на звездите и смяната на сезоните! С каква удивителна хармония работят в синхрон безброй различни сили! И какъв високоефективен и безпределно мъдър закон, според който всички различни фактори в природата работят заедно в определено време, за да произведат определени събития! Когато наблюдава тази неизменност, регулярност и пълно подчинение на един могъщ закон, дори и политеистът се чувства задължен да повярва, че има божество, което е по-велико от всички останали и което упражнява безпределна власт. Ако имаше отделни, независими божества, цялата машинария на вселената щеше да бъде десинхронизирана.
Човекът нарича това най-велико божество с различни имена – Аллах, Пермесвар, Год, ХудаиХудайган. Но докато тъмнината на невежеството все още съществува, той продължава да обожава наред с Всевишния и по-малки божества. Той си въобразява, че небесното царство не може да бъде различно от земното царство. Както кралят има министри, доверени съдружници, ръководители и други отговорни лица, така и по-малките божества имат над себе си един велик Бог, към когото не могат да се доближат без тяхното посредничество. И малките божества също трябва да бъдат обожавани и умолявани за помощ, и в никакъв случай не трябва да бъдат разгневявани. Те се възприемат като посредници, чрез които хората могат да се доближат до Великия Бог.
Когато човекът увеличи своето знание, неудовлетвореността му от многочислеността на боговете става все по-голяма. Така техният брой започва да намалява. Все повече просветени хора предприемат внимателни изследвания, в резултат на които разбират, че нито едно от тези божества, въздигнати от човека, не притежава божествени черти; те самите са творения, какъвто е и човекът, дори са още по-безпомощни. По този начин те са елиминирани един по един, докато остане само един, единственият Бог.
Концепцията за един Бог обаче все още съдържа останки от елементи на невежество. Някои хора си представят, че Той има тяло, подобно на човешкото. Други си мислят, че Той е слязъл на земята в човешка форма. Трети смятат, че след създаването на вселената, Бог се е оттеглил на почивка. Четвърти вярват, че са необходими посредници като светии и духове, които да ги свързват с Бог, и нищо не може да бъде постигнато без тяхно застъпничество. Пети смятат, че Бог трябва да има форма и образ, и тези изображения трябва да използват в богослуженията.
Такива изкривени представи за божествената същност са съществували и много от тях са широко разпространени сред хората дори и днес.
Тевхид е най-възвишената концепция за Бог, знанието за която Той е изпращал до човечеството през всички епохи чрез Своите Пророци. Това е било знанието, с което в началото Адем (алайхис селям) е бил изпратен на земята, същото знание, с което са били изпратени Нух (алейхис селям), Ибрахим (алейхис селям), Муса (алейхис селям) и Иса (алейхис селям). Това е знанието, което Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е донесъл на човечеството. Това знание е чисто и абсолютно, без всякакви останки от невежество. Човек се е провинявал с ширк, служене на идоли и неверие само защото се е отдалечил от учението на пророците и е зависел от своите погрешни разсъждения, неправилни разбирания или предубедени интерпретации. Тевхид разсейва всички облаци на невежеството и осветява хоризонта със светлината на истинността.
Да разгледаме концепцията за Тевхид, тази малка фраза: "Ля иляхе илляллах (няма друг бог освен Аллах)", каква истина изразява тя и каква вяра подхранва.
Първо, пред нас изниква въпросът за вселената. Ние сме лице в лице с величествената и "безкрайна" вселена. Човешкият ум не може да улови нейното начало, нито може да си представи нейния край. В нея са се появили и продължават да се появяват всеки ден много създания. Толкова е объркващо, че мислещият ум изпада в безизходица. Човек не може да разбере и обхване същността на вселената. Той не може да приеме, че всичко в нея се е появило случайно. Вселената не е случайно струпване на материя. Тя не е купчина от разпръснати предмети; не е сбор от хаотични и безсмислени неща. Тя не може да съществува без Създател, Дизайнер, Контрольор и Управител.
Но кой може да създаде и контролира тази величествена вселена? Това може да направи само Онзи, Който е Господар на всичко, Който е Безкраен и Вечен, Който притежава цялата мощ и цялата мъдрост, Който е Всемогъщ и Всезнаещ и вижда всичко. Той трябва да притежава безпределна власт над всичко съществуващо в цялата вселена. Той трябва да притежава безгранична сила, трябва да бъде Господар на вселената и на всичко в нея, трябва да бъде пречист от всякакви недостатъци и слабост и никой да не може да се намеси в Неговите дела. Само такова Същество може да бъде Творецът, Контрольорът и Управителят на вселената.
Второ, важно е да отбележим, че всички тези божествени качества трябва да бъдат притежавани от едно Същество; невъзможно е две или повече същества, притежаващи еднаква сила и качества, да съществуват съвместно. Между тях задължително ще се появи сблъсък. Затова трябва да бъде едно и само едно, най-върховно Същество, имащо контрол над всички останали. Немислимо е да има двама управители на една и съща област или двама върховни главнокомандващи на една армия. Немислимо е също разпределянето на тези сили между различни божества, така че например едно от тях да знае всичко, друго – да е предвидило всичко, а трето е даващото живот, и всяко от тях да има собствено поле на действие. Вселената е неделимо цяло и всяко едно от тези божества би зависело от другото в изпълнение на неговата задача. Задължително ще има липса на координация. И ако това се случи, светът би станал на парченца. Освен това тези качества не могат да се прехвърлят. Невъзможно е едно и също качество да съществува едновременно в две божества. Ако едно божество, което не може да запази живота си, то не може да даде живот на други. Този, който не може да защити своята божествена сила, не би бил способен да управлява тази безкрайна вселена.
Колкото повече разсъждаваме, толкова по-твърдо става убеждението ни, че всички тези божествени сили и качества принадлежат само на едно Същество. Политеизмът е форма на невежество и не може да бъде разумен избор. Практически е невъзможно. Фактите от живота и природата го отхвърлят. Те автоматично ни отвеждат към Истината – тевхид (единството на Аллах).
След като вече имаме предвид тази концепция за Бога, нека погледнем по-отблизо тази необятна вселена. Напрегнете всичките си сили и кажете дали можете да намерите сред всички обекти, които виждате, сред всички неща, които възприятията ви долавят, измежду всичко, което можете да измислите, почувствате или да си представите – всичко, което вашето знание може да обхване, - някой, който да притежава тези качества. Слънцето, Луната, звездите, животните, птиците или рибите, различните предмети, парите, някой човек или група от хора – притежава ли някой от тях атрибутите, които изброихме? Със сигурност не! Всичко във вселената е сътворено, контролирано, регулирано, зависимо от други неща, смъртно и преходно, и най-незначителните движения дори са контролирани от неизменен закон, от който не могат да се отклонят.
Това е значението на "Ля иляхе (няма друг бог)", няма човек, нито материален обект, който да притежава божествена сила и власт, и да заслужава обожание и подчинение.
Но разглеждания въпрос не се изчерпва до тук. Разбрахме, че божествеността не е присъща на материален обект или човек. Това ни отвежда до заключението, че съществува Върховна Сила, Която стои над всичко, което нашите очи виждат, Която притежава божествените качества, Която е Волята, стояща над всички феномени, Творецът на тази огромна вселена, Контрольорът на нейния превъзходен закон, Регулаторът на нейния спокоен ритъм, Администраторът на всичко: Той е Аллах, Господарят на вселената, и няма съдружници в неговата божественост. Това означава илляллах (освен Аллах).
Това знание превъзхожда всяко друго. Колкото повече му се отдаваме, толкова по-дълбоко ще стане убеждението ни, че е стартовата точка на всяко знание. Във всяка сфера на науката – физика, химия, астрономия, геология, биология, зоология, икономика, политика, социология или хуманитаристика – ще открием, че колкото по-задълбочени са изследванията ни, толкова по-ясни стават индикациите за истинността на Ля иляхе илляллах. Това е теорията, която отваря вратите на всяко проучване и изследване и осветява пътя на знанието със светлината на истината. И ако ние отхвърляме или пренебрегваме тази истина, винаги ще се срещнем с разочарование – отричането на първичната истина отнема смисъла и значението на всяко нещо във вселената.

Абу Аляел-Маудуди.