В областта на ислямската юриспруденция е изключително значим приносът на Имамите Абу Ханифе, Малик, Шафии и Ахмад бин Ханбал, ръководители на четирите сунитски школи на правото.
Тяхната цел не е била измяна на духа на Корана, нито на Сунната на Пророка, както твърдят някои немюсюлмани и идеологически обработени ислямски учени. Ако се запознае...те в...нимателно с четирите фикх-школи, няма да намерите никъде различия относно усул основните принципи на Исляма /основни принципи на вярата/. Най-общо, различията се групират около фуруат /детайли, подробности/ в теологията.
Именно за тези различия Посланикът на Аллах е казал:
"Различните мнения /ихтилаф/ в моята умма са щастлив дар /по своята същност/”.
Благодарение на този щастлив дар, съвременните мюсюлмани са получили в наследство пълен набор от закони, който да наставлява всеки отделен човек в жизнения му път.
Имам Абу Ханифе (80 - 150г.) и Имам Малик Ибн Анас ( 93-179г.) са били юристи, които, в пълен смисъл на думите, са получили в наследство особеното "знание” на табиин във всичките му "аспекти” - споразумения и дискусиии.
Те, както и техните предшественици, са се позовавали на основните източници на ислямското право - Коран, Сунна и мнението на Сподвижниците, особено в случаите на иджма и са се произнасяли чрез иджтихад.
Спрямо Имам Абу Ханифе Имам Малик е използвал в по-голяма степен мнението на учителите. В случаи на неразрешим конфликт, или различие в мненията на Сахаба, иракските и хиджаските юристи са спазвали това, което им е казано, или това, на което са се позовавали или прилагали техните предшественици.
Посещението в Мекка и Медина на Имам Абу Ханифе, заедно с известните му сподвижници - Имам Абу Юсуф и Имам Мухаммед бин ал-Хасан ал-Шайбани, и срещата им с Имам Малик и сподвижниците на Абдаллах бин Аббас, е повод за сближаването на ръководителите и учениците на двете школи. Абу Юсуф и Мухаммед бин ал-Хасан са изучили Муваттат от неговия автор - Имам Малик.
Известният египетски юрист и учен Лейс бин Сад (поч. 175г.), занимавайки се с юридически дискусии, в името на благото на умма, изпратил братско послание до Имам Малик. В това послание той посочил сериозни аргументи срещу мнението на Имам Малик, който се придържал стриктно към амал ахл ал-Мадина, а именно, че обичаят на хората от Медина е основният критерий, който трябва да се прилага и спазва. В качеството на юриспруденция по тези въпроси била написана книгата на Мухаммед бин ал-Хасан ал-Шайбани, ученикът на Имам Абу Ханифе.
Разривът бил прекратен от Имам Шафии ( 150-204г.). Той посетил Ирак и след като се запознал с разминаванията, в мненията на иракците и хиджасците, написал "Ал-Рисала”. В книгата си той е посочил недостатъците и слабостите в правното мислене на юристите, негови съвременници, подчертал е изключителната приоритетност на основанията на Корана, Сунна, окончателно иджма на мюсюлмански юристи и съответен кийас, като основни източници на Право, и е изключил произволни съждения /т.е. истихсан/, местни и частични споразумения, недостоверни разкази и необосновани обичаи / например, обичаите на хората от Медина.
Така "Рисала” на Шафии извежда юристите от сферата на подробностите /фуруат/ в сферата на основните понятия и създава науката усул ал-фикх /юриспруденция/, основата на успешното и систематично развитие на Шериата. Така е постигнат благотворен резултат, благодарение на обединените усилия на тримата имами.
Успоредно с работата на Шафии по систематизацията на юриспруденцията се е извършвала и изследователска работа по събиране на предания, в различни области, и разделяне на приемливите разкази от неприемливите.
Имам Ахмад бин Ханбал (164-241г.), четвъртият ръководител на школа и юрист, е обобщил научните си изследвания в книгата "Муснад”, най-обширният труд върху Сунна. В работата си той се е придържал строго към Корана, Сунна и процеса иджтихад , без значение броят на разказалите, мненията на Сподвижниците и последователите.
Обичта и уважението между тези юристи са били толкова големи, че те са се посещавали един друг, и са се учили един от друг. Въпреки различията, в някои от вижданията им, те са поддържали братството и приятелството помежду си.
Имам Абу Ханифе е посещавал уроците на Имам Малик, който бил 13 години по-млад от него. Имам Малик изразявал своята почит към него и му отстъпвал първенството.
Имам Мухаммед бин ал-Хасан, известният ученик на Имам Абу Ханифе, след смъртта на своя учител отишъл в Медина и изучавал три години "Ал-Муватта” при Имам Малик. Имам Малик и Имам Абу Ханифе са изучавали хадисите при Имам Мухаммед бин Шихаба ал-Зухри, а учителят Зухри не считал за недостойно да се учи от своя ученик - Имам Малик.
Имам Джафар ал-Саддик (поч. 198г.) е бил учител и на Имам Абу Ханифе и на Имам Малик. Двамата имами са се обучавали и при известния учен-табиин Мухаммед бин ал-Мункадира ал-Мадани (поч. 131г.).
Великите имами са се отнасяли с такава обич и уважение помежду си, че по-възрастният Имам Абу Ханифе посещавал лекциите на Имам Малик, особено когато бил диктуван хадис.
Имам Шафии също е започнал изучаването на хадисите под ръководството на Имам Малик. В отговор на въпрос за Имам Малик, Имам Шафии е казал:
”В Хиджаз не би съществувала наука за хадисите, ако ги нямаше Имам Малик и Суфян бин Уйайа.”
А за "Ал-Муватта” на Имам Малик той е казал:
”На земята няма книга, по-близка до Корана, от книгата на Малик.”
Имам Шафии разказва, на един ханефитските имами, за собственото си усещане за низпослано откровение, когато имам Мухаммед бин ал-Хасан, ученик на Абу Ханифе, обсъждал какъвто и да е юридически въпрос. Обикновено Мухаммед бин ал-Хасан записвал своите лекции. Имам Мухаммед също се отнасял с голямо уважение към Имам Шафии.
Веднъж, по пътя към двореца на Харун ал-Рашид, той срещнал Имам Шафии. Имам Мухаммед слезнал от коня и изпратил слугата си да съобщи на халифа, че този ден няма да присъства в двореца. Имам Шафии настоявал той да отиде в двореца и да се срещнат на следващия ден, а Имам Мухаммед отговорил, че за него отиването му в двореца не е от такова голямо значение, колкото срещата му с него.
Имам Шафии и Имам Мухаммед обикновено организирали дебати /маназират/ помежду си. По някои пунктове били на единодушно мнение, а по други - не, което е признак на истинска научна дискусия - разпространен обичай в онези дни.
По такъв начин, при Йаха бин Саид ал-Каттан, известният ученик на Имам Абу Ханифе, е изучавал хадис и Имам Ахмад бин Ханбал. Разказват, че задавайки въпроси, и от уважение към учителя, Имам Ахмад е стоял от времето за молитва аср до времето за молитва магриб /залез/. Обикновено за своя учител Имам Ахмад е казвал, че не познава друг, който да прилича на него.
Taka e говорил Имам Ахмад бин Ханбал и за Абдаллах бин ал-Мубарак, друг ученик на Абу Ханифе, а именно, че от това време няма друг учен, който дори да се е опитал да положи толкова усилия, за усвояване на знания за хадисите, колкото е положил Абдаллах бин ал-Мубарак.
Хатиб ал-Багдади, известен историк, ни предава думите на Имам Ахмад бин Ханбал, който е казал, че когато пожелал да изучи науката за хадисите, то най-напред се обърнал към Имам Абу Юсуф, другия ученик на Имам Абу Ханифе. Той е разказал много хадиси, чути от устата на Абу Юсуф.
Приведените по-горе примери показват, че всички имами са били един на друг учители и ученици, работейки в името на общата цел - разпространяване на своите знания за Шериата за благото на потомците. Съкровището от знания, което те са ни оставили, напътства уммата и днес, и така ще бъде във всички времена.
СЛЕДВАНЕ НА МЕЗХЕБ
В действителност днес много хора считат себе си за специалисти в областта на ислямското право и често се противопоставят на това да се следва някой от четирите мезхеба от ехли суннат вел джемаат. Тези така наречени специалисти отхвърлят мезхебите и предлагат всеки човек да има собствено мнение основано на Корана и достоверните хадиси. Въпроса тук е дали всеки човек е способен да бъде специалист в тази област.
За голямо съжаление често ставаме свидетели как някои хора обвиняват други във фанатизъм и то само защото вторите следват виждането някои от четирите мезхеба, което противоречи на виждането на „обвинителя” тоест на първия.
Може би главният проблем или причина, която не е възникнала отскоро – тя е доста отдавнашна, е че се счита че само чрез хадисознанието може да се определят правилата във фъкх. И че единственото необходимо нещо е да се знае дали даден хадис е силен или слаб.
Но нека да видим становищата и изказванията на учените по този въпрос.
Хафъз Абу Сюлейман ал-Хатиби (рахимахуллах – умира 388г.) казва: „Хората се разделиха на две групи: На хадиса и на фъкха. Но нито една от двете не може да съществува без другата. Те се нуждаят една от друга.” (Муалим сунан – т.1, стр.3)
Мухаммед аш-Шайбани (рахимахуллах) е казал: „Невъзможно е практикуването на хадис без заключението (на фъкх), както и фъкха без основата на хадиса.” (Усул ас-Сархаси – т. 2, стр.11)
Подобни думи е изрекъл и великият табиин Ибрахим на-Нахаи (рахимахуллах): „Невъзможно е становище, което не се основава на ривайет. И невъзможно е (да се разбере) ривайета без становище (по фъкх).” (Абу Наим, Ал-Хулят т. 4, стр. 225)
Тези думи ни дават повод да помислим върху това, че хадис и фъкх вървят ръка за ръка. Хадисът – това е основата на фъкха, защото той е един от източниците на вземане на решение, както и източници като Корана, иджма и къяс. Но на практика на нас ни е нужно решение на фъкха за даден хадис, за да можем да го разберм и приложим на практика.
Ето защо мнението, че познаването на хадисите е достатъчно за практиката, навярно е погрешно. Защото, ако един човек е мухаддис, това не го прави автоматично фъких, в противен случай Абу Сюлейман ал-Хатиби (рахимахуллах) нямаше да каже, че тези две групи се нуждаят една от друга. И така, хадисът това е основата за решаването на даден казус, а за неговото разбиране и практика ние трябва да се допитаме до имамите фъкихи.
Имам Ахмед (умира 241г.) казва: „Който казва, че в религията няма място таклида, то той е фасик пред Аллах и Неговия Пратеник, защото в следствие на неговите думи биват унищожени Сунната и наследството на праведните предци (сахабетата и табиин), опустошава се сунната и знанието, чрез претенциите на личното мнение, новаторство и спорове. А споменатите от мен мезхеби и мнения са все от ехли сунна вел джемаат, хора на хадисите, които са донесли до нас знанието и от които ние сме почерпили знанието. Ние сме взели от тях хадисите и сме изучавали сунната. Те не бяха привърженици на нововъведенията. Тези хора бяха преди вас, затова ги следвайте, обучавайте се и обучавайте. Тевфика е от Аллах!” (Табакат ал-ханабил, Абу Яля, т. 1, стр. 31)
Ето така великият имам описва, че човек не може да отхвърли таклида в религията и да заяви, че всеки може самостоятелно да разбира хадисите и сунната, отхвърляйки наследството на фъкихите. Това е явно заблуждение, защото така унищожават знанието.
Отново Имам Ахмед казва: „Ако пред човек се намира книга със словата на Пророка, сахабетата и табиин, то той не може да следва само онова, което той пожелае и си избере. Задължително трябва да пита за конкретния хадис знаещите хора – дали този хадис може да се следва или не, и едва след това неговото следване ще бъде правилно.” (…Ал-Илям, Ибн Кайим, т. 1, стр. 44)
Ал-Хафъз Абул-Хасан ал-Маймуни (рахимахуллах – умира 274г.) предава следното: „Един ден Имам Ахмед ми каза: „О, Абул-Хасан, въздържай се да говориш по въпрос, по който нямаш (виждане на) имам.”
Ще приключа със словото на Имам аз-Зехеби (рахимахуллах), който коментира в „Сияр – т.16, стр. 405” следните думи: „Следването на хадис е по-добро, отколкото мнението на Абу Ханифе или Шафии.” „Това е добре, но по този хадис трябва да са се изказали имами равни на имамите Абе Ханифе и Шафии, такива като Малик, Суфиян, Лейс. Също така хадисът трябва да бъде надежден, без вътрешни недостатъци (илля). Не трябва да бъде хадис, който опровергава друг хадис, на който се обосновават Абу Ханифе и Шафии. А просто да се подбират достоверни хадиси, без да се обръща внимание на мнението на имамите е недопустимо.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар