Някои от хората имат красноречие в говоренето и способност да оспорват.
Говоренето при тях е ненаситна страст.
Макар и да знаят, че са далеч от истината и че тя е на страната на другите, те пак спорят
Пратеникът на Аллах (с.а.с.) казва:
„Аллах Тaаля ненавижда най-много онези хора, които са непримирими в спора.”
Муслим
Ибн Аббас (р.а) е казал: „Достатъчно като гнет за теб е да продължаваш да бъдеш спорещ и достатъчно като грях за теб е да продължиш да извършваш делата си за показ пред хората.”
Спорът е присъщ за евреите и езичниците, които са оспорвали Пратеникът на Аллах (с.а.с.) и другите Пратеници (а.с) за да възпрат хората от истината и да ги следват.
Аллах Тааля казва:Ние изпращаме пратениците само като благовестители и предупредители.И спорят неверниците, стремейки се чрез лъжата да заличат истината. И взимат на присмех Моите айети и онова, с което бяха предупреждавани.
/Сура “Кахф”/18/:56/
Именно, затова Ислямът се бори против неоснователното спорене.
Аллах Субханаху уа Тааля се обръща към вярващите със следните слова:
И спорите ли за нещо, отнесете го към Аллах и към Пратеника, ако вярвате в Аллах и в Сетния ден!
Това е най-доброто и най-похвалното за изход.
/Сура “Ниса”/4/: 59/
Сахабите, техните последователи и всички добри мюсюлмани презирали споровете и ги забранявали, защото задълбочаването в тях е неблагочестивост.
Мюсюлманинът трябва малко да говори и повече да мълчи, с изключение при споменаване на Аллах Субханаху уа Тааля.
Хасан ал-Басри (р.а.) чул хора да спорят и рекъл:
“Онези там се отегчиха от ибадета, унесоха се в празни приказки, намаля им страхът от Аллах и заспориха”. Праведните халифи и водачи порицавали хората, които обичали да спорят, даже ги превъзпитавали, а най-вече, когато този спор се отнасял за ибадета или за невидими неща, свързани с Аллах Тааля, Неговите качества, Съдния ден или съдбата.
Това са въпроси, свързани с вярата и убежденията, които мюсюлманите са задължени безспорно да приемат. Сахабите (р.а.) са били далеч от кавги и спорове.
Пример за това е случката, когато група неверници отишли при Абу Бакр Саддик (р.а.) и му рекли:
“Ти чу ли твоят приятел какво казва?!”Той попитал: “Какво?” Те отговорили: “Казва, че снощи е пътувал до джамията “Акса” и се е кланял в нея!” Абу Бакр рекъл: “Той ли ви каза това?” Те отговорили: “Да!” А той казал: “Значи това е истина!”
Друг пример във връзка с това е, когато част от сахабите се кланяли в джамията “Куба”.
При тях дошъл човек, който ги известил за промяна на Гибла (посоката за намаз) - от Ерусалим към Мекка.
Те в същия миг директно се обърнали в посока “Кааба” и продължили намаза си, без да питат и оспорват.ова е задължение на всеки мюсюлманин, когато получи информация от достоверен източник, той трябва да я приеме, а ако е лъжа или заблуда, да я отхвърли без оспорване и кавги.
Люкман (а.с.) поучавайки своя син, казва:
”О, синко! Не спори с мъдър човек, нито пък със самонадеян.И не общувай с угнетител и заподозрян.
”А в друго предание се казва:
”О, синко! Не спори с мъдър, нито пък с глупав, защото мъдрият ще те победи, а пък глупавият ще ти навреди.”
Някои хора грешат в разбирането си, като си въобразяват, че премълчаването и въздържането от спорене е признак на слабост, когато другите ги предизвикват.Напротив, това е разумност, мъдрост, благонравие и запазване на самообладание.
Аллах Теаля казва:
Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват: “Селям (мир да има, т.е. не са склонни към спорове и вражди).”
/Сура” Фуркан”/25/: 63/
Спорът e резултат на скрита ненавист и вражда, която е причина за взаимна омраза между хората.
Споровете и разприте дават възможност на шейтана да всява отчуждение между хората.
Това прекъсва възможността за вършене на добри дела и дава плод на лошите деяния.
Пратенкът на Аллах (с.а.с.) казва:
“Няма народ, който да не се е заблудил след напътствието, отдавайки се на спора.”
/Тирмизи/
Няма коментари:
Публикуване на коментар