В тази част ще обсъдим положението на човека в съвременния свят, общото човешко състояние и ислямското понятие за Вселената, или погледа на Исляма към света.
Това ще потвърди отново понятията, които вече обсъждахме, ще добави някои нови идеи и ще свърже различните измерения на темата в резюме.
Настоящето състояние на човечеството е, меко казано, тревожно.
То изисква грижи и активен отклик от страна на всички хора с добра воля, почитащи Аллах.
Но това не води и не трябва да води до отчаяние или смирение.
Духът на надеждата е и винаги е бил неразделна част от Исляма.
[вж. Коран 12:87, 65:3]
Проблемите и кризите днес, не са нещо ново.
Те имат аналог в миналото.
Но нашата съвременност ги усеща по-тревожно и мъчително повече отвсякога.
Разликите не са типологични, а в степента на проявата им.
Постоянно растящата сложност на съвременните проблеми вероятно се дължи на пропорционалното нарастване на нашите очаквания и възможности.
Векове наред основният източник на най-дълбоките кризи в различни религии е било непреклонното и нетърпимо отношение към непознатото, различното и чуждото.
Тази черта е спомогнала за усилването на расизма, фанатизма, предразсъдъците и множество други нередни явления.
Малко хора могат да отрекат, че в момента човечеството е изпаднало в необичайна криза.
Изглежда тя е резултат на сериозен дисбаланс между нашите външни, видими, материални открития и вътрешните ни, невидими и морални нагласи.
Няма по-лесно от това да се зове към поддържане на равновесие, да се проповядва “среден път” или да се забраняват крайностите, но въпреки това, нищо не е било по- трудно за постигане.
В миналото изрази като този, че човек не може да живее само с хляб, са били така преиначавани, че да внушават пренебрежение към човешкото материално благополучие.
По същия начин доверието в Аллах Всевишния е било неправилно разбирано, често е означавало безпомощен фатализъм или категорично отричане на човешката свободна воля и самореализация.
Прекомерното наблягане на духовността и смирението непременно ще доведе до акцентиране върху материализма, рационализма, “свободната воля”, които са далеч от мисленето за Аллах.
Такава духовност, която прекалено се подчертава, може да се превърне в суеверие и притеснение.
По същия начин противоположното ударение може да превърне материализма в небрежност, свободната воля в разврат, а рационализма в горделивост.
Интелектуалната история на последните няколко века прекалено добре илюстрира тези тенденции.
Изтеклите десетилетия донесоха нови открития в различни области на човешкото познание.
Науката отбеляза успехи в астрономията, хората навлязоха в Космоса.
Не по- малко вълнуващи са научните резултати от навлизането в дълбините на човешката душа и психика.
Превъзнасянето на тези безпрецедентни открития е извънредно тревожно.
Причината е вероятно във факта, че те понякога нямат логическа връзка помежду си, а да не говорим за възможността да се сближат или да се слеят, тъй като няма очевидно взаимодействие между тях.
Освен това, тяхното случайно, неуравновесено съществуване е постоянна заплаха за повечето хора.
То може да ги доведе до амбивалентност и объркване, което от своя страна може да засили проблемите на обществото и да влоши участта на съвременния човек.
Но такъв рискован курс може да се промени, ако външните научни открития и вътрешнине морални налучквания се съгласуват по някакъв начин.
Човекът не живее само с хляб и това е истина. Нито пък живее само с молитви.
Както бе споменато, съвременният свят е затруднен от многобройни проблеми.
Но той също така е объркан в поставянето на диагнози и в намирането на предписания за решаване на тези проблеми.
Някои хора припяват популярната песен “Всичко, от което светът сега се нуждае, е любов” и т.н.
Други призовават към човешко възраждане.
Трети се обръщат към хуманизма, сатанизма или науката като окончателно решение.
Мнозина очакват идването на някакъв бъдещ спасител.
Това изреждане дори не включва безразличните, обезнадеждените и апатичните, които всъщност може би превишават броя на всички оптимисти, взети заедно.
Изглежда днес най-належаща е нуждата от “разбиране”.
Това, от което най-много се нуждае човекът, е да разбере себе си и своята природа, възможностите и слабостите си, мястото си във Вселената и връзките си с нейните елементи.
Въпросът днес е, как Ислямът може да помогне на човека да разбере себе си, да освободи своето съзнание и да изясни замъгленото си виждане?
За да отговорим на този въпрос, е необходимо да имаме предвид основните ислямски понятия, които бяха обсъдени, и да поясним по-нататък някои елементи на неговата ценностна система.
Този анализ ще покаже как те могат да се отнасят към човека в съвременната ситуация и как биха могли да му помогнат да открие своя път.
Принципът за “умереност” е най-характерният за Исляма.
Вероятно с това най-добре се разбира ислямското схващане за човешката природа, за значението на живота и идеята за Бога.
Ислямът не се съгласява с едностранната “хуманистична” философия, която обожествява човека и не признава нищо над това.
Ислямът не поддържа едностранното становище, че човешката природа задължително е порочна, зла или грешна.
Ислямът отрича идеята, че животът е отвратителен, груб и нещастен.
Ислямът също така отрича и идеята, че животът е крайната цел или че е пълен с радости, приятен и без тревоги.
Ислямът дава на живота положителен смисъл и цел.
Той намалява стойността на земния живот само в сравнение с отвъдния.
Той не се занимава единствено със сегашния момент, настоящия живот или преходните удоволствия, нито подминава напълно земното и сегашното в преследване на бъдещия рай в отвъдното.
Той се занимава и с човешкото състояние на земята, и с човешката съдба в отвъдното.
Разбира се, такава грижа е пропорционална, тя цени всяка фаза на съществуването според съответния нейн ефект върху общото благополучие на човека.
Кажи: “Моят Господ възбрани само скверностите, явните от тях и скритите, и греха, и гнета без право, и да съдружавате Аллах с онова, на което не е низпослал довод, и да говорите за Аллах онова, което не знаете.
[7:33]
Който възжелае преходното, в него му ускоряваме каквото пожелаем за когото поискаме.
После му отреждаме Ада, там ще гори порицаван, прокуден.
А който възжелае отвъдния живот и както подобава се старае за него, вярвайки на тези старанието им ще се отплати.
[17:18-19]
И чрез онова, което Аллах ти е дал, се стреми към отвъдния дом, и не забравяй своя дял от земния живот, и върши добро, както Аллах ти е сторил добро!
И не се стреми към развала по земята!
Аллах не обича сеещите развала.”
[28:77]
Знайте, че земният живот е само игра и забава, и украса, и хвалба между вас, и умножаване на имотите и децата, подобно на растения след дъжд възхищават сеячите, после изсъхват и ги виждаш пожълтели, после стават на съчки.
А в отвъдния живот има сурово мъчение или опрощение от Аллах и благоволение.
А земният живот е само измамна наслада.
Надпреварвайте се към опрощение от вашия Господ и към Градината с ширина, колкото ширината на небето и на земята, приготвена за онези, които повярваха в Аллах и в Неговите пратеници!
Това е благодатта на Аллах.
Дава я Той комуто пожелае.
Аллах е Господарят на великата благодат.
[57:20-21]
В сура Кравата ( ал-Бакара ) има цял откъс (27-39) по този въпрос:
които нарушават обета пред Аллах след неговото потвърждаване и прекъсват онова, което Аллах е повелил да бъде съединено, и сеят по земята развала.
Тези са губещите.
[2:27]
Как отричате Аллах бяхте мъртви, Той ви съживи!
После ще ви умъртви, после ще ви съживи, после при Него ще бъдете върнати.
[2:28]
Той е, Който сътвори за вас всичко на земята, после се насочи към [сътворяването на] небето и създаде седем небеса.
Той всяко нещо знае.
[2:29]
И когато твоят Господ рече на ангелите:
“Ще създам на земята наместник.”
рекоха:
“Нима ще създадеш там някой, който ще сее по нея развала и ще лее кърви, докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?”
Рече: “Знам, каквото вие не знаете.”
[2:30]
И научи Той Адам на имената на всички [неща], после ги представи на ангелите и рече:
“Съобщете ми имената на тези [неща], ако говорите истината!”
[2:31]
Рекоха:
“Пречист си Ти!
Нямаме друго знание, освен това, на което Ти ни научи.
Ти си Всезнаещия, Премъдрия.”
[2:32]
Рече: “О, Адам, съобщи им имената!”
И когато им съобщи имената, каза:
“Не ви ли рекох, че знам неведомото на небесата и на земята, и знам какво разкривате и какво потулвате?”
[2:33]
И когато рекохме на ангелите:
“Поклонете се на Адам!”, те се поклониха, освен Иблис.
Възпротиви се той, възгордя се и стана един от неверниците.
[2:34]
И рекохме: “О, Адам, пребивавай с жена си в Рая и яжте оттам в доволство, откъдето пожелаете, но не приближавайте до онова дърво, та да не станете угнетители!”
[2:35]
А сатаната ги подмами да се подхлъзнат и ги извади от Рая, където бяха.
И казахме: “Напуснете врагове един на друг! За вас на земята има пребивание и ползване до време.” [2:36]
И получи Адам слова от своя Господ, и Той прие покаянието му.
Той е Приемащия покаянието, Милосърдния.
[2:37]
Казахме: “Напуснете оттук всички!
И дойде ли при вас напътствие от Мен, за онези, които последват Моето напътствие, не ще има страх и не ще скърбят.
[2:38]
А които не вярват и взимат за лъжа Нашите знамения, тези са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно.”
[2:39]
Тези знамения съдържат някои от основните принципи на Исляма и представят същината на ислямския светоглед.
Главни са следните принципи:
1. Светът е същност, сътворена по волята на Създателя и поддържана от Него за смислени цели.
Събитията се случват според Неговата воля и следват установени правила.
Те не се определят от сляпа случайност, нито са хаотични или объркани произшествия.
2. Човек е сътворен от Аллах и е определен да бъде Негов наместник на земята.
Той е избран да култивира земята и да обогатява живота със знание, добродетел, цел и смисъл.
За да постигне тази цел, всичко на земята и небесата е създадено за него и подчинено на него.
Животът в този свят не е затвор за човека, неговото идване в света не е произволно наказание за предишни грехове, нито пък е бил прогонен от друг свят и хвърлен в този. Неговото съществуване не е чиста случайност или непредвидено събитие.
3. Знанието е уникална способност на човека и неразделна част от неговата личност и битие.
Знанието е онова, което определя човека да бъде наместник на своя Създател и му дава право да заслужи уважението и поддръжката дори на ангелите.
4. Първата фаза на земния живот е започнала не в грях или бунт срещу Създателя.
“Падението” в Райската градина и последвалото покаяние на Адам и Ева, тяхното съжаление, опрощението на Аллах Всевишния и състраданието към тях, враждата между човека и сатаната - всичко това не е било изненада за Създателя.
Нито е било случайност в поредицата от събития.
Било е прекалено смислено, за да е случайно.
По- скоро изглежда, че целта е била да се дисциплинира първият човек, да му се даде възможност да вкуси падението и въздигането, моралната загуба и триумфа, отклоняването и помирението със Създателя.
По този начин човекът по-добре би се подготвил за живота и би се просветил как да посрещне несигурността и миговете на изпитание.
5. Ева не е била по-слабата част на първата човешка двойка.
Нито е изкушавала Адам да яде от забраненото дърво, нито само тя е отговорна за прогонването от Райската градина.
Адам и Ева са били еднакво изкушени и еднакво отговорни, и двамата са се разкаяли и съжалили, и са били благословени с опрощение и състрадание от Аллах.
Това е важно, защото то освобождава Ева от последвалото я проклятие на пола през вековете, и снема от нея обвинението, че тя единствена е отговорна за падението.
Нещо повече, това показва съвсем ясно, че вярата в моралното несъвършенство на жените е без основание и двойният подход е напълно неоправдан.
Тук, както навсякъде, Коранът разяснява, че мъжът и жената са еднакво способни на добродетел, еднакво чувствителни и еднакво заслужават въздаяние и уважение.
6. Човекът е свободно създание, надарено със свободна воля.
Това е същността на неговата човечност и основата на неговата отговорност пред Създателя.
Без относителната свободна воля животът би бил безсмислен и Божието споразумение с човека би било напразно.
Без свободната воля Аллах би изменил на собствената Си цел и човекът не би могъл изобщо да понася трудностите и да носи отговорност.
Разбира се, това е немислимо.
7. Животът се твори от Аллах.
Животът не е вечен и сам по себе си не е цел, а преходна фаза, след която всичко ще се завърне при Създателя.
8. Човекът е създание, което носи отговорност.
Но отговорността за греха се понася само от фактическия грешник.
Грехът не е наследствен, не се предава, или не е обществен по своята същност.
Всеки човек е отговорен за собствените си дела.
Както човек се поддава на корупция, също така той може да се спаси и поправи.
Това не означава, че Ислямът предпочита отделния човек пред групата.
Индивидуализмът означава малко или нищо, когато е лишен от социален контекст.
Индивидуализмът означава, че отделният човек има да изиграе различни роли.
Той трябва да прави това по такъв начин, че да пази моралното си съвършенство, за да съхрани своята идентичност, да спазва правата на Аллах и да изпълнява социалните си задължения.
9. Човекът е достойно, уважавано същество. Неговото достойнство произлиза от факта, че у него е вдъхнат духът на Създателя.
По-важно е, че такова достойнство не се ограничава в някоя привилегирована раса, цвят на кожата, класа или пол.
То е естествено право на всеки един, най уважаваното същество на земята.
10. Накрая знаменията от Корана посочват дълбоките корени на единосъщието на Аллах и единосъщието на човечеството.
По-нататък се казва, че висшите човешки добродетели са благочестието и знанието, че когато се придобива и използва такова знание според божественото ръководство, щастливата съдба на човека ще бъде осигурена, а неговият живот ще бъде обезпечен и спокоен.
Хаммудах Абдел-Ати
Няма коментари:
Публикуване на коментар