Думите дух (рух) и душа (нефс) се споменават многократно в Свещения Коран.
Това особено важи за душата (нефс), около 300 пъти или повече.
Учените са на различно мнение относно тълкуването на тези думи.
Дали те имат еднакъв смисъл или имат различни значения?
Една група учени са казали:
Тези две думи имат еднакъв смисъл.
Има достоверни хадиси от Пратеникът на Аллах (с.а.с) , където не се прави разлика между тези две думи.
В един от тези хадиси се предава с думи от Баззар, с достоверна верига на разказвачи, от Абу Хурейра, че Пратеникът на Аллах (с.а.с.) , е казал:
“Когато смъртта достигне до мюсюлманина и когато той види, каквото види, той ще пожелае неговата душа (нефс) да го напусне и Всевишният Аллах желае среща с него.
Когато духът (рух) на мюсюлманина се издигне в небесата, около него се събират духовете (арвах) на другите мюсюлмани, за да узнаят от него вести за жителите на земята”.
В този хадис не се прави никаква разлика между тези две понятия.
Другата група учени са казали:
Тези две думи имат различно значение.
Духът (рух), е онова, в което съществува живота, а душата (нефс), това са тялото и духа (рух), взети заедно.
Получава се така, че душа(нефс) има две ръце, два крака, две очи и глава, която управлява тези части на тялото.
Тя чувства, радва се и се натъжава.
Духът (рух), е висше светлинно тяло, което се разпростира по цялото тяло, подобно на водата в цветето, по заповед на Всевишният Аллах.
Духът (рух) не се променя, не се поддава на деление.
Според мярката на използването му да се доближи до Всевишният Аллах, човека духовно се обогатява и придобива щастие.
Думата дух (рух) в Свещения Коран и в Благородната Сунна на Пророка (с.а.с.), се представя под различен смисъл.
Понякога като “откровение”, както в казаното от Всевишният Аллах:
По Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение), на когото пожелае от Своите раби, за да предупреди за Деня на срещата.
/40:15/
¬ Откровението е назовано от Всевишният Аллах “Дух”, защото то указва пътя към истината след неверието куфур, давайки да се разбере, че живот без вяра е равносилно на смърт, и така Всевишният Аллах е оживил човечеството с духа (тоест с Откровението).
В тафсира на Ибн ас-Саади се казва:
Всевишният Аллах е напомнил за Своята велика милост по отношение на човечеството.
Тук става дума за посланието-ресала и откровението-вахий на Аллах.
По Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение) Всевишният Аллах е нарекъл откровението Дух, защото човешките души се нуждаят от него така, както безжизнените тела се нуждаят от душа.
Човешките тела не са способни да преживяват без душа, и човешките сърца не са способни да придобият покой без духа откровението-вахий на Аллах.
Всевишният Аллах по Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение), за да придобият велико благо Неговите раби и да извлекат от това велика полза.
А що се отнася до на когото пожелае от Своите раби, то това са благородните пратениците, които Всевишният Аллах е превъзнесъл над останалите творения и ги е почел с правото да чуят небесната истина и първи да я отнесат на останалите хора.
Пророците и пратениците са помагали на рабите на Аллах да получат правата вяра и щастието в живота си на земята и след смъртта.
Затова Всевишният Аллах е казал:
За да предупреди за Деня на срещата.
Те са призовавали своите последователи да се готвят за този Ден и да вършат благочестиви дела, за да заслужат спасение и избавление.
Всевишният Аллах е нарекъл този ден "Денят ат-Таляк" Деня на срещата, защото, именно, в този ден творенията ще се срещнат със своя Аллах, един с друг, а така също и със своите деяния.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1594-1595/
Също така с думата дух (рух) е назован Ангелът Джабраил алейхисселям.
Всевишният Аллах е казал:
Спусна го довереният Дух [Джебраил] в твоето сърце, за да бъдеш от предупредителите на ясен арабски език.
/26:193-195/
Тълкувайки тези айети Ибн ас-Саади е казал:
Спусна го довереният Дух [Джебраил], т.е. това откровение е дошло до пророка Мухаммед (с.а.с.) , чрез най-достойния и най-силния измежду Ангелите -благородния Джебраил алейхисселям. Всевишният Аллах го е нарекъл довереният, защото е знаел, че благородния Джебраил алейхисселям, ще изпълни мисията без преувеличения и пропуски.
О, Мухаммед! Верният пратеник го спусна в твоето сърце, за да бъдеш от предупредителите, които призовават околните да тръгнат по правия път и ги предупреждава за заблудата.
Свещеният Коран е низпослан на ясен арабски език.
Арабският език се явява най-добрия измежду езиците на света и се различава със своята удивителна яснота и разбираемост.
Такъв е бил езикът на арабите, при които е бил отправен пратеника на Аллах Мухаммед (с.а.с.) , и които първи са се докоснали до неговите прекрасни проповеди.
Замислете се над многочислените достойнства на последната Свещена Книга, която се явява най-добрата измежду божествените откровения.
Тя е била низпослана посредством най-добрия измежду Ангелите в сърцето на най-добрия измежду обитателите на земята.
Тя е била унаследена от най-добрия народ, който някога е живял на нашата планета.
И накрая, тя е била низпослана на най-прекрасния и най-богатия от земните езици, а именно, ясния арабски език.”
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1279/
И още Всевишният Аллах е казал:
И го подкрепихме със светия дух.
/2:253/
Това означава, че е бил подкрепен от Всевишния Аллах със силна вяра иман и твърда убеденост якин, също така бил дарен със силата да изпълнява онова, което Аллах му е повелил.
Съществува мнение, че под свят дух се разбира Ангелът Джебраил, посредством който Всевишният Аллах е помагал и поддържал пророка Иса алейхисселям.
Но първото тълкувание се явява по-достоверно.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр.158/
Всевишният Аллах е казал:
Така и на теб [о, Мухаммед] разкрихме дух [т.е. Свещения Коран] с Нашата повеля.
/42:52/
Ние вече низпослахме откровението на предишните пратеници.
А сега Ние ти изпращаме Свещения Коран.
Всевишният Аллах го е назовал дух, защото духът дава живот на неподвижното тяло, а Свещения Коран вдъхва живот на човешките сърца и души, той също така открива пред тях вратата на земното и духовно благополучие.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1655/
Във всеки случай, въпросът, за който питат, е същия, с който юдеите са попитали Пратеникът на Аллах (с.а.с.), на който въпрос Свещения Коран е дал отговор:
И те питат за душата.
Кажи: “Душата е възникнала по повеля на моя Повелител.
На вас ви е дадено само малко от знанието за нея.”
/17:85/
От това откровение следва, че е по-добре да се въздържаме от въпроси, ако възнамеряваме да се заяждаме с този, на който задаваме въпроса, или се стремим да го изобличим в неосведоменост.
Не бива да оставяме важните въпроси и да питаме за душата, знанието за която е скрито от хората.
Нито един човек не е способен да опише душата или нейната същност.
А и за това няма необходимост, още повече, че много хора са лишени от знания, от които се нуждаят всички творения.
Ето защо Всевишният Аллах е повелил на Своя пратеник (с.а.с.), да отговори на онези, които го питат за душата:
Кажи: “Душата е възникнала по повеля на моя Повелител.
На вас ви е дадено само малко от знанието за нея.”
Душата се явява едно от многото творения, които са възникнали по волята на Аллах.
Знанията за тънкостите на душата няма да донесе на хората повече полза, още повече, че хората не знаят за други по-важни неща.
От всичко казано следва, че ако човек смята за целесъобразно да не отговаря на зададен въпрос, то той е длъжен да постъпи така, както смята за необходимо, и да покаже на задаващия въпроса това, от което той повече се нуждае и какво може да му донесе повече полза.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 957/
Същността и действителността на Духа (рух), чрез който човек е свързан с живота, не ги познава никой, освен Всевишният Аллах, и Той Всемогъщия и Великия не е предал тези знания на Своите раби.
Всевишният Аллах е вселил Душа в тялото на Адам алейхисселям, а след това и в неговите потомци.
Това е творение на Всевишния и Всемогъщ Аллах.
Що се отнася до думата душа (нефс), то арабите я използват по различен начин.
Например, те казват: “Излезе му душата”, т.е. неговия дух, или “В душата на този човек се прави това и това”, т.е. в неговите мисли.
Или както се казва: “Той е погубил своята душа”, т.е. докарал я е до гибел.
Думата душа във всички приведените примери означава човек изобщо.
Както е казал Всевишният Аллах:
И не убивайте сами себе си!
/4:29/
Всевишният Аллах е забранил на мюсюлманите да се убиват един друг и да убиват сами себе си.
Тази забран включва в себе си забраната за подлагане на собствения си живот на опасности и извършване на постъпки, които могат да доведат до телесни повреди и гибел.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 294/
Думата душа се използва още и като кръв.
Арабите казват:
“Протече му душата”, защото душата се разделя с тялото, след загубата на кръв.
В Свещения Коран думата душа се използва и по отношение на Всевишният Аллах.
В Свещения Коран е казано: Ти знаеш какво има в душата ми, но аз не зная какво има в Твоята душа.
Ти си Знаещия съкровеното.
/5:116/
Ибн ал-Анбари е казал:
“Словото душа в този айет означава “съкровено”, и тази версия се потвърждава с това, как е завършил айета.”
Думите дух (рух) и душа (нефс) са от тези слова, които имат наведнъж няколко значения, и само според контекста може да се определи един или друг смисъл.
В действителност те имат различен смисъл, както бе споменато, но някои от тях, образно си приличат в повечето от айетите в Свещения Коран и в хадисите.
Учените са на различно мнение, относно това, дали умира духа или не.
Някои са казали, че духът не умира, и това мнение се базира на казаното от Всевишният Аллах:
Всичко погива освен Неговия Лик.
/28:88/
Други са казали, че духът не умира, и това тяхно мнение се базира на казаното в хадисите, указващи за неговите наслади или обратното, наказанието след раздялата му с тялото, докато Всевишният Аллах не го върне пак в тялото.
Махмуд аш–Шукри Алюси коментирайки този въпрос е казал:
Ще бъде правилно да се каже, че смъртта за духа е раздялата му с тялото.
Ако под смърт се има предвид именно, това, то тогава да, той умира.
А, ако се има предвид, че умирайки духът изчезва, то той не умира.
Той (духът) остава разделен от тялото, докато Всевишният Аллах не го върне обратно в него, и те ще бъдат неразделни завинаги в блаженство или в наказание.”
Али Джадду ал-Хак “Бухус ве Фатава Ислямия фи Кадая Муассира”
Душата Аллах е създал душа (нефс) за всеки от Своите раби, която повелява злото, за да изпита доколко е искрено рабството му към Него.
И е сторил най-силните й качества да са невежеството (ал-джехл), угнетяването (аз-зулм) и скъперничеството (аш-шух).
Затова тя клони към лошото и бяга от доброто, и не обича трудността. Поради това, тя ненавижда каквото и да е натоварване.
Обича да получава дял от всяка дейност, извършвана от раба.
Най-привлекателното нещо за душата е нейното усещане за върховенство и превъзходства над всичко около нея, за покоряването на сърцето и мобилизиране на неговите чувства за обслужване на нейния дял.
А сатаната стои зад нея, и възползвайки се от нейната глупост и скъперничество, й разкрасява делата, чрез които тя получава своите видими и невидими дялове.
Затова душата притиска сърцето, за да може то да нареди на останалите органи да изпълнят онова, което тя иска и желае.
И тъй като самата душа е обичана и онова, към което призовава също е обичано, отдалеченото от Аллах сърце й се подчинява, от което рабът започва да не обича друго, освен себе си; да не спори, освен зa да я защити; да мрази онези, които я мразят.
Той започва да се радва само на онова, на което душата му се радва;
да изпитва мъка само за онова, за което тя изпитва мъка;
да се надява само на онова, на което тя се надява;
да се бои само от онова, от което тя се бои - и така във всички други усещания, докато не се стигне до пълното поробване на сърцето.
Тогава то става неин покорен роб, който изпълнява нарежданията й и безпрекословно изпълнява нейните желания.
Следователно, душата повелява злото:
"И не оневинявам себе си.
Наистина душата повелява злото.
"(Юсюф:53) .
Тя е свидлива, желае да си присвои всичко добро:
" А които се опазят от скъперничеството на душите си те са сполучилите"
(Хашр:9).
Пророкът (с.а.с.) , казва:
"Пазете се от угнетяването, защото в Съдния ден угнетяването [ще се превърне в] тъмнини!
И се пазете от скъперничеството, защото скъперничеството погуби онези, които бяха преди вас, като ги накара да пролеят кръвта си и да си позволят онова, което им е забранено!"
(Муслим)
От Абу Ал-Хиядж Ал-Асади е предадено, че е казал:
"Както обикалях около Свещенния дом, видях един човек да казва само:
"О, Аллах, пази ме от скъперничеството на моята душа", и нищо друго.
Затова го попитах защо го прави, а той каза:
"Ако успея да се предпазя от скъперничеството на моята душа, няма да крада, няма да извършвам прелюбодеяние и няма да върша нищо греховно".
След това разбрах, че този човек е [прочутият със своята щедрост] Абду-р-Рахман ибн Ауф (Р.А).
Страстта Според ислямските теолози, страстта (ал-хауа) е онова, към което клони душата.
Всяка душа, която нейният притежател не е успял да укроти чрез борба, желае спокойствието и сладострастията, независимо дали са физически - като например страстта към яденето, пиенето, половия акт, трупането на пари и т.н.
- или духовни - като обичта към високите длъжности, стремеж към показност, към похвали, желание за популярност и сочене с пръст.
Тя обича спасението и ненавижда да бъде упреквана или обвинявана в грешка.
Обича да е издигната над останалите и ненавижда някой друг да се издигне над пея.
Обича да й се подчиняват, но не обича да се подчинява.
Опасност от следването на страстта (ал-хауа)
Ако човек откликне на всичко, което желае неговата душа с ней-ните страсти, неизбежно ще стигне до гибелта.
Той няма да изпълнява никакво задължение (фарз), защото душата му ненавижда задължаването и обича спокойствието.
И ако все пак в сърцето му е останала малка частица от вярата, и той изпълни някое задължение (фарз), то душата няма да остави това му деяние да остане чисто за пред Аллах, без да вземе своя дял от него.
Тя ще го накара да го извърши с показност или с надменност, смятайки, че той е по-добър от другите в изпълнението на тази дейност, че с извършеното дело той трябва да заеме достойно място сред хората, дори пред Аллах.
По този начин неговата душа ще получи своя дял от това деяние.
Така човекът няма да чувства безпокойство за начина, по който е събрал богатствата си, защото цялото му внимание ще е насочено към душата му - за задоволяване на нейния стремеж към трупане на богатство - без оглед дали това е позволено (халал), или забранено (харам).
Всяко прегрешение, извършвано от раба, се дължи изцяло на невежеството (ал-джехл) или страстта (ал-хауа).
Така например, онзи, който лъже, за да спаси себе си в дадено положение, не би направил това, освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спасението и бояща се от упрека.
Онзи, който краде, също следва прищявките на своята душа, ламтяща за богатства, за да ги харчи за своите страсти.
Онзи, който се стреми към показност, също следва прищявка на своята душа, обичаща издигането в очите на хората.
Така: човек не се забавя за колективната молитва (саля-намаз с джемаат) освен поради следване на прищявката на своята душа, обичаща безгрижието; не се забавя за началния текбир [произнасянето на думите "Аллаху акбар" от имама] без уважителна причина, освен поради следване на някоя прищявка на своята душа;
не изоставя говеенето, освен търсейки несмущавано спокойствие за своята душа; не изоставя допълнителната нощна молитва (каям ал-лейл), освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спокойствието и ненавиждаща затруднението.
Никой учен не отрежда решение по юридическо-богословски въпрос (фетва), противоречащо на общоприетите постановки сред учените, освен, следвайки прищявката на своята душа, обичаща заемането на висок пост при някой управник или бояща се за себе си от това, което може да я сполети, ако каже истината и отсъди друга фетва, несъвпадаща с онова, което иска управникът.
Ето защо, даже и най-малкият пропуск в изпълнението на задълженията (фарзовете) и послушанията не е нищо друго, освен резултат от следването на страстите.
Свещеният Коран на много места ни предупреждава за опасността от следването на страстта.
Всевишния казва:
"Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за божество?
Нима над него си покровител?"
(Фуркан:43)
Следователно, онзи, който следва страстта си, започва да й служи и да я приема за божество, защото й се подчинява във всичко, което тя му нарежда.
Всевишния казва:
"И не се подчинявай на онзи, чието сърце оставяме да нехае за Нашето споменаване, и той следва страстите си, и делото му е погубено!"
(Кахф:28)
Когато страстта бива последвана, сърцето започва да нехае за Аллах и връзката с Него се прекъсва.
Всемилостивия казва:
"Да, онези, които угнетяват, следват своите страсти в неведение. "
(Ар-Рум:29).
И още:
"А ако не ти откликнат, знай, че следват само страстите си!"
(Касас:50).
Следователно, неоткликването на призива на призоваващия към напътствието и истината, е плод само на следването на страстта.
Никой дар от Аллах не се е погубвал, и нищо добро не е отнемано от някой раб, освен поради страстта, както е посочено в разказа за Белам в Свещения Коран:
"И прочети им вестта за онзи, на когото дарихме Нашите знамения, а той се изплъзна от тях.
И сатаната го направи свой последовател, и стана той един от заблудените.
А ако пожелаехме, щяхме да го въздигнем с тях.
Ала той се привържа към земята и последва страстта си, и е като кучето нахвърлиш ли му се, задъхва се, изплезило език, и оставиш ли го, задъхва се пак"
(Араф:175-176).
Свещеният Коран ни напомня, че душата и нейната страст разкрасяват на сърцето извършването на греха, дори ако този грях се изразява в убийство и дори ако това убийство е насочено към най-близките хора, както се споменава в разказа за двамата синове на Адам:
"И го подтикна душата му да убие своя брат, и го уби, и стана един от губещите"
(Маида:30).
И в разказа за Юсуф (А.С.), когато неговият баща Якуб (А.С.) се обръща към останалите си синове, заради онова, което са сторили със своя брат Юсуф:
"Рече: "Да, разкрасили са ви нещо душите ви.
Но най-хубаво е да се търпи.
От Аллах се търси помощ. "
(Юсюф:18).
Душата може да разкраси на човека съдружаването с Всевишния Аллах, и не само това - тя разкрасява и на другите хора това съдружаване.
Ето какво се казва в разказа за Муса и Ас-Самири:
"Рече [Муса]:
"А какво ти бе намерението, о, ас-Самири?"
Рече: "Аз видях това, което те не видяха.
Стиснах шепа [пръст] от следата на посланика [Джибрил] и я метнах.
Така ми го разкраси душата ми"
(Та Ха:95-96).
И самудяните, народът на пророка Салих (А.С), не са пристъпили към заколването на камилата и не са излъгали своя пророк, освен, следвайки страстта на своите души, която взела връх над тях.
Всевишния казва:
"[Кълна се] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства.
А губи онзи, който се омърсява.
Самудяните отричаха поради своето непокорство "
(Шамс:7-11).
/Откъс от книгата “Нека започнем със себе си”автор д-р Маджди Ал Хиляли /
Външните и вътрешни деяния Кое е по-важно – да се справим с чувствата и мислите, които Всевишният Аллах не обича, като например гняв, злоба, показност, високомерие, жестокост в сърцето и т. н. които са присъщи на сърцето или да отделим внимание на външните допълнителни дела такива като намаз, говеене и други ибадети, и изпълнение на обещанията, независимо от факта, че в сърцето присъстват други неща?
Някои от споменатите действия са задължителни, и затова се налага обезателно да им се даде предпочитание, защото Всевишният Аллах е казал в хадис ал-кудси, предаден от Неговия Пратеник (с.а.с.):
“Моят раб няма да се приближи до Мен с нищо по-любимо за Мен, освен чрез религиозните задължения, които Аз Съм му предписал”, след това Всевишният Аллах е казал:
“И Моя раб ще продължи да се приближава към Мен с допълнителни деяния, докато Аз не го заобичам”
Външните физически действия не се приемат и са недействителни докато не съответстват на деянията на сърцето, защото сърцето е подобно на крал а другите органи са подобни на войници.
Ако кралят е грешен, то и войниците са грешни.
Затова Пратеникът на Аллах (с.а.с.) , е казал:
“В тялото има парче плът: ако то е здраво, то и цялото тяло ще е здраво, а ако е болно, то и цялото тяло ще е болно”.
Така също, скритите деяния на сърцето неизбежно влияят на външните физически деяния.
Ето защо следва да се отдаде предпочитание на онова, което е по-важно, както и да се нарича това външно или вътрешно.
Възможно е, това което се нарича вътрешно да бъде по-задължително, като например очистване от завист и високомерие, защото то е по-важно от допълнителните деяния.
Или пък деянията описани като външни или физически могат да бъдат по-добри, например къямул-лейл (нощния намаз), който е по-добре отколкото простото оставяне на някои мисли, които са в ума, като например ревност и т. н.
Вътрешните и външните деяния се поддържат едни други, и намаза удържа от греховни деяния и създава страх от Аллах и има други важни ефекти.
Намаза се явява най-доброто от деянията и милостинята садака. И Всевишният Аллах знае най-добре!
/Край на казаното от шейх ал-Ислям Ибн Теймийа рахимеху Аллах “Маджму ал-Фатава, 6:381/
Затова няма разделение между поправяне на вътрешното и поправяне на външното или пък физическо.
Външните актове на поклонение ибадет, които човек изпълнява с физическите си органи– ако той ги прави заради Аллах – извън всякакво съмнение ще влияят на вътрешната природа.
Например, Пророкът (с.а.с.) , е казал:
“Дали да не ви известя за онова, което ще премахне злото от сърцето?
Това е говеене по три дни всеки месец”./
Този хадис е сведен от ан-Насаи 2386, квалифициран от шейх ал-Албани като достоверен сахих в “Сахих ан-Насаи”, 2249/.
Злото сърце, това е затаена вражда, ненавист и завист.
Едно от най-важните средства за излекуване на болестите поразили сърцето се явява изучаването и размишленията над текстовете, включващи предупреждения за онзи, който оставя тези болести да гният в сърцето, както в хадиса в който Пророка (с.а.с.) , е казал:
“Няма да влезе в Дженнета човека, в чието сърце има мизерна част високомерие”.
/Този хадис е сведен от Муслим, (91)/
И хадисът, в който се споменава, че Джехеннема е казал:
“Моят дял – са високомерните”.
/Този хадис е сведен от ал-Бухари (4850), и Муслим (2846) /
И хадисът:
“В Деня Къямет високомерието ще бъде събрано като мравки във формата на човек”.
/Този хадис е сведен от ат-Тирмизи 2492, и е квалифициран от шейх ал-Албани като надежден хасен в “Сахих ат-Тирмизи, (2025) /
И Пророкът (с.а.с.) , е казал:
“Болестта на общностите преди вас е започнала да се разпространява сред вас (и това са) завистта и ненавистта.
Това бръсне, аз не казвам, че това бръсне косите, но бръсне религията. Кълна се в Този, в Чиято Длан е моята душа, вие няма да влезете в Дженнета, докато не повярвате, и няма да повярвате, докато не се заобичате един друг.
Дали да не ви укажа това, посредством, което ще се заобичате един друг. Разпространявайте “селяма” сред вас”.
/Този хадис е сведен от ат-Тирмизи 2510, и е квалифициран като надежден хасен от шейх ал-Албани в “Сахих ат-Тирмизи, (2038) /
Който с искреност размишлява над подобни предупреждения за болестите на сърцето, то той извън всякакво съмнение ще очисти от тях своето сърце и ще търси помощ при извършването на външните деяния, отправяйки дуа към Всевишният Аллах за очистване на сърцето от ненавистта, завистта, злобата, и т.н., както е казал Всевишният Аллах за дуата на правоверните в Свещения Коран:
И не влагай в сърцата ни омраза към онези, които повярваха!
/59:10/
Сумирайки мнението на учените по въпроса за мислите, може да се определят пет степени на греховни и благи мисли, възникващи в душата на човека:
1.Мимолетна мисъл (хаджис), идваща наум;
2.Мисъл (хатир), представляваща определена идея, възникнала в душата;
3.Нашепванията на душата (хадисан-нефс) се подразбира неопределено намерение да се направи нещо или въздържането от това;
4.Намерение (хамм) представлява склонност да се извърши някаква постъпка;
5.Решение (азм) да се предприема нещо.
Учените улема са на единно мнение, че мимолетните мисли не са наказуеми, защото те не зависят от действията на човека.
Що се отнася до мислите и нашепванията на душата, независимо, че човек има сили да ги избегне, отричайки веднага на момента, когато те възникнат, те също така не се отчитат в съответствие с достоверния хадис, свързан с този въпрос.
Ако говорим за намерението, то както се обяснява в достоверния хадис, намерението да се извърши добра постъпка се записва като една добра постъпка, докато в същото време, ако [има само] намерение да се извърши лоша постъпка, то тя не се записва.
Решението да се постъпва лошо, според мнението на учените улема, се отчита.
В книгата “Ал-Баззазийя” се казва следното:
“Ако някой има намерение да извърши грях – то това не се счита за грях, докато човек не приеме решение да постъпи лошо.
Ако някой реши да постъпи лошо, той греши, но не извършва гряха с действието.”
[Ибн Нуджайм, “Аль-Ашбах ва аль-Надхаир”].
Коментирайки хадиса, предаден от Ибн Аббас, в книгата си “Фатх ал-Бари” Ибн Хаджар ал-Аскаляни рахимеху Аллах, е написал, че такова е било мнението на Бакилляни и Кади Ияд е казал, че така са смятали болшинството от първите мюсюлмани и учени.
Това особено важи за душата (нефс), около 300 пъти или повече.
Учените са на различно мнение относно тълкуването на тези думи.
Дали те имат еднакъв смисъл или имат различни значения?
Една група учени са казали:
Тези две думи имат еднакъв смисъл.
Има достоверни хадиси от Пратеникът на Аллах (с.а.с) , където не се прави разлика между тези две думи.
В един от тези хадиси се предава с думи от Баззар, с достоверна верига на разказвачи, от Абу Хурейра, че Пратеникът на Аллах (с.а.с.) , е казал:
“Когато смъртта достигне до мюсюлманина и когато той види, каквото види, той ще пожелае неговата душа (нефс) да го напусне и Всевишният Аллах желае среща с него.
Когато духът (рух) на мюсюлманина се издигне в небесата, около него се събират духовете (арвах) на другите мюсюлмани, за да узнаят от него вести за жителите на земята”.
В този хадис не се прави никаква разлика между тези две понятия.
Другата група учени са казали:
Тези две думи имат различно значение.
Духът (рух), е онова, в което съществува живота, а душата (нефс), това са тялото и духа (рух), взети заедно.
Получава се така, че душа(нефс) има две ръце, два крака, две очи и глава, която управлява тези части на тялото.
Тя чувства, радва се и се натъжава.
Духът (рух), е висше светлинно тяло, което се разпростира по цялото тяло, подобно на водата в цветето, по заповед на Всевишният Аллах.
Духът (рух) не се променя, не се поддава на деление.
Според мярката на използването му да се доближи до Всевишният Аллах, човека духовно се обогатява и придобива щастие.
Думата дух (рух) в Свещения Коран и в Благородната Сунна на Пророка (с.а.с.), се представя под различен смисъл.
Понякога като “откровение”, както в казаното от Всевишният Аллах:
По Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение), на когото пожелае от Своите раби, за да предупреди за Деня на срещата.
/40:15/
¬ Откровението е назовано от Всевишният Аллах “Дух”, защото то указва пътя към истината след неверието куфур, давайки да се разбере, че живот без вяра е равносилно на смърт, и така Всевишният Аллах е оживил човечеството с духа (тоест с Откровението).
В тафсира на Ибн ас-Саади се казва:
Всевишният Аллах е напомнил за Своята велика милост по отношение на човечеството.
Тук става дума за посланието-ресала и откровението-вахий на Аллах.
По Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение) Всевишният Аллах е нарекъл откровението Дух, защото човешките души се нуждаят от него така, както безжизнените тела се нуждаят от душа.
Човешките тела не са способни да преживяват без душа, и човешките сърца не са способни да придобият покой без духа откровението-вахий на Аллах.
Всевишният Аллах по Своя повеля Той праща Духа (Своето Откровение), за да придобият велико благо Неговите раби и да извлекат от това велика полза.
А що се отнася до на когото пожелае от Своите раби, то това са благородните пратениците, които Всевишният Аллах е превъзнесъл над останалите творения и ги е почел с правото да чуят небесната истина и първи да я отнесат на останалите хора.
Пророците и пратениците са помагали на рабите на Аллах да получат правата вяра и щастието в живота си на земята и след смъртта.
Затова Всевишният Аллах е казал:
За да предупреди за Деня на срещата.
Те са призовавали своите последователи да се готвят за този Ден и да вършат благочестиви дела, за да заслужат спасение и избавление.
Всевишният Аллах е нарекъл този ден "Денят ат-Таляк" Деня на срещата, защото, именно, в този ден творенията ще се срещнат със своя Аллах, един с друг, а така също и със своите деяния.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1594-1595/
Също така с думата дух (рух) е назован Ангелът Джабраил алейхисселям.
Всевишният Аллах е казал:
Спусна го довереният Дух [Джебраил] в твоето сърце, за да бъдеш от предупредителите на ясен арабски език.
/26:193-195/
Тълкувайки тези айети Ибн ас-Саади е казал:
Спусна го довереният Дух [Джебраил], т.е. това откровение е дошло до пророка Мухаммед (с.а.с.) , чрез най-достойния и най-силния измежду Ангелите -благородния Джебраил алейхисселям. Всевишният Аллах го е нарекъл довереният, защото е знаел, че благородния Джебраил алейхисселям, ще изпълни мисията без преувеличения и пропуски.
О, Мухаммед! Верният пратеник го спусна в твоето сърце, за да бъдеш от предупредителите, които призовават околните да тръгнат по правия път и ги предупреждава за заблудата.
Свещеният Коран е низпослан на ясен арабски език.
Арабският език се явява най-добрия измежду езиците на света и се различава със своята удивителна яснота и разбираемост.
Такъв е бил езикът на арабите, при които е бил отправен пратеника на Аллах Мухаммед (с.а.с.) , и които първи са се докоснали до неговите прекрасни проповеди.
Замислете се над многочислените достойнства на последната Свещена Книга, която се явява най-добрата измежду божествените откровения.
Тя е била низпослана посредством най-добрия измежду Ангелите в сърцето на най-добрия измежду обитателите на земята.
Тя е била унаследена от най-добрия народ, който някога е живял на нашата планета.
И накрая, тя е била низпослана на най-прекрасния и най-богатия от земните езици, а именно, ясния арабски език.”
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1279/
И още Всевишният Аллах е казал:
И го подкрепихме със светия дух.
/2:253/
Това означава, че е бил подкрепен от Всевишния Аллах със силна вяра иман и твърда убеденост якин, също така бил дарен със силата да изпълнява онова, което Аллах му е повелил.
Съществува мнение, че под свят дух се разбира Ангелът Джебраил, посредством който Всевишният Аллах е помагал и поддържал пророка Иса алейхисселям.
Но първото тълкувание се явява по-достоверно.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр.158/
Всевишният Аллах е казал:
Така и на теб [о, Мухаммед] разкрихме дух [т.е. Свещения Коран] с Нашата повеля.
/42:52/
Ние вече низпослахме откровението на предишните пратеници.
А сега Ние ти изпращаме Свещения Коран.
Всевишният Аллах го е назовал дух, защото духът дава живот на неподвижното тяло, а Свещения Коран вдъхва живот на човешките сърца и души, той също така открива пред тях вратата на земното и духовно благополучие.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 1655/
Във всеки случай, въпросът, за който питат, е същия, с който юдеите са попитали Пратеникът на Аллах (с.а.с.), на който въпрос Свещения Коран е дал отговор:
И те питат за душата.
Кажи: “Душата е възникнала по повеля на моя Повелител.
На вас ви е дадено само малко от знанието за нея.”
/17:85/
От това откровение следва, че е по-добре да се въздържаме от въпроси, ако възнамеряваме да се заяждаме с този, на който задаваме въпроса, или се стремим да го изобличим в неосведоменост.
Не бива да оставяме важните въпроси и да питаме за душата, знанието за която е скрито от хората.
Нито един човек не е способен да опише душата или нейната същност.
А и за това няма необходимост, още повече, че много хора са лишени от знания, от които се нуждаят всички творения.
Ето защо Всевишният Аллах е повелил на Своя пратеник (с.а.с.), да отговори на онези, които го питат за душата:
Кажи: “Душата е възникнала по повеля на моя Повелител.
На вас ви е дадено само малко от знанието за нея.”
Душата се явява едно от многото творения, които са възникнали по волята на Аллах.
Знанията за тънкостите на душата няма да донесе на хората повече полза, още повече, че хората не знаят за други по-важни неща.
От всичко казано следва, че ако човек смята за целесъобразно да не отговаря на зададен въпрос, то той е длъжен да постъпи така, както смята за необходимо, и да покаже на задаващия въпроса това, от което той повече се нуждае и какво може да му донесе повече полза.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 957/
Същността и действителността на Духа (рух), чрез който човек е свързан с живота, не ги познава никой, освен Всевишният Аллах, и Той Всемогъщия и Великия не е предал тези знания на Своите раби.
Всевишният Аллах е вселил Душа в тялото на Адам алейхисселям, а след това и в неговите потомци.
Това е творение на Всевишния и Всемогъщ Аллах.
Що се отнася до думата душа (нефс), то арабите я използват по различен начин.
Например, те казват: “Излезе му душата”, т.е. неговия дух, или “В душата на този човек се прави това и това”, т.е. в неговите мисли.
Или както се казва: “Той е погубил своята душа”, т.е. докарал я е до гибел.
Думата душа във всички приведените примери означава човек изобщо.
Както е казал Всевишният Аллах:
И не убивайте сами себе си!
/4:29/
Всевишният Аллах е забранил на мюсюлманите да се убиват един друг и да убиват сами себе си.
Тази забран включва в себе си забраната за подлагане на собствения си живот на опасности и извършване на постъпки, които могат да доведат до телесни повреди и гибел.
/Тефсир Ибн ас-Саади стр. 294/
Думата душа се използва още и като кръв.
Арабите казват:
“Протече му душата”, защото душата се разделя с тялото, след загубата на кръв.
В Свещения Коран думата душа се използва и по отношение на Всевишният Аллах.
В Свещения Коран е казано: Ти знаеш какво има в душата ми, но аз не зная какво има в Твоята душа.
Ти си Знаещия съкровеното.
/5:116/
Ибн ал-Анбари е казал:
“Словото душа в този айет означава “съкровено”, и тази версия се потвърждава с това, как е завършил айета.”
Думите дух (рух) и душа (нефс) са от тези слова, които имат наведнъж няколко значения, и само според контекста може да се определи един или друг смисъл.
В действителност те имат различен смисъл, както бе споменато, но някои от тях, образно си приличат в повечето от айетите в Свещения Коран и в хадисите.
Учените са на различно мнение, относно това, дали умира духа или не.
Някои са казали, че духът не умира, и това мнение се базира на казаното от Всевишният Аллах:
Всичко погива освен Неговия Лик.
/28:88/
Други са казали, че духът не умира, и това тяхно мнение се базира на казаното в хадисите, указващи за неговите наслади или обратното, наказанието след раздялата му с тялото, докато Всевишният Аллах не го върне пак в тялото.
Махмуд аш–Шукри Алюси коментирайки този въпрос е казал:
Ще бъде правилно да се каже, че смъртта за духа е раздялата му с тялото.
Ако под смърт се има предвид именно, това, то тогава да, той умира.
А, ако се има предвид, че умирайки духът изчезва, то той не умира.
Той (духът) остава разделен от тялото, докато Всевишният Аллах не го върне обратно в него, и те ще бъдат неразделни завинаги в блаженство или в наказание.”
Али Джадду ал-Хак “Бухус ве Фатава Ислямия фи Кадая Муассира”
Душата Аллах е създал душа (нефс) за всеки от Своите раби, която повелява злото, за да изпита доколко е искрено рабството му към Него.
И е сторил най-силните й качества да са невежеството (ал-джехл), угнетяването (аз-зулм) и скъперничеството (аш-шух).
Затова тя клони към лошото и бяга от доброто, и не обича трудността. Поради това, тя ненавижда каквото и да е натоварване.
Обича да получава дял от всяка дейност, извършвана от раба.
Най-привлекателното нещо за душата е нейното усещане за върховенство и превъзходства над всичко около нея, за покоряването на сърцето и мобилизиране на неговите чувства за обслужване на нейния дял.
А сатаната стои зад нея, и възползвайки се от нейната глупост и скъперничество, й разкрасява делата, чрез които тя получава своите видими и невидими дялове.
Затова душата притиска сърцето, за да може то да нареди на останалите органи да изпълнят онова, което тя иска и желае.
И тъй като самата душа е обичана и онова, към което призовава също е обичано, отдалеченото от Аллах сърце й се подчинява, от което рабът започва да не обича друго, освен себе си; да не спори, освен зa да я защити; да мрази онези, които я мразят.
Той започва да се радва само на онова, на което душата му се радва;
да изпитва мъка само за онова, за което тя изпитва мъка;
да се надява само на онова, на което тя се надява;
да се бои само от онова, от което тя се бои - и така във всички други усещания, докато не се стигне до пълното поробване на сърцето.
Тогава то става неин покорен роб, който изпълнява нарежданията й и безпрекословно изпълнява нейните желания.
Следователно, душата повелява злото:
"И не оневинявам себе си.
Наистина душата повелява злото.
"(Юсюф:53) .
Тя е свидлива, желае да си присвои всичко добро:
" А които се опазят от скъперничеството на душите си те са сполучилите"
(Хашр:9).
Пророкът (с.а.с.) , казва:
"Пазете се от угнетяването, защото в Съдния ден угнетяването [ще се превърне в] тъмнини!
И се пазете от скъперничеството, защото скъперничеството погуби онези, които бяха преди вас, като ги накара да пролеят кръвта си и да си позволят онова, което им е забранено!"
(Муслим)
От Абу Ал-Хиядж Ал-Асади е предадено, че е казал:
"Както обикалях около Свещенния дом, видях един човек да казва само:
"О, Аллах, пази ме от скъперничеството на моята душа", и нищо друго.
Затова го попитах защо го прави, а той каза:
"Ако успея да се предпазя от скъперничеството на моята душа, няма да крада, няма да извършвам прелюбодеяние и няма да върша нищо греховно".
След това разбрах, че този човек е [прочутият със своята щедрост] Абду-р-Рахман ибн Ауф (Р.А).
Страстта Според ислямските теолози, страстта (ал-хауа) е онова, към което клони душата.
Всяка душа, която нейният притежател не е успял да укроти чрез борба, желае спокойствието и сладострастията, независимо дали са физически - като например страстта към яденето, пиенето, половия акт, трупането на пари и т.н.
- или духовни - като обичта към високите длъжности, стремеж към показност, към похвали, желание за популярност и сочене с пръст.
Тя обича спасението и ненавижда да бъде упреквана или обвинявана в грешка.
Обича да е издигната над останалите и ненавижда някой друг да се издигне над пея.
Обича да й се подчиняват, но не обича да се подчинява.
Опасност от следването на страстта (ал-хауа)
Ако човек откликне на всичко, което желае неговата душа с ней-ните страсти, неизбежно ще стигне до гибелта.
Той няма да изпълнява никакво задължение (фарз), защото душата му ненавижда задължаването и обича спокойствието.
И ако все пак в сърцето му е останала малка частица от вярата, и той изпълни някое задължение (фарз), то душата няма да остави това му деяние да остане чисто за пред Аллах, без да вземе своя дял от него.
Тя ще го накара да го извърши с показност или с надменност, смятайки, че той е по-добър от другите в изпълнението на тази дейност, че с извършеното дело той трябва да заеме достойно място сред хората, дори пред Аллах.
По този начин неговата душа ще получи своя дял от това деяние.
Така човекът няма да чувства безпокойство за начина, по който е събрал богатствата си, защото цялото му внимание ще е насочено към душата му - за задоволяване на нейния стремеж към трупане на богатство - без оглед дали това е позволено (халал), или забранено (харам).
Всяко прегрешение, извършвано от раба, се дължи изцяло на невежеството (ал-джехл) или страстта (ал-хауа).
Така например, онзи, който лъже, за да спаси себе си в дадено положение, не би направил това, освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спасението и бояща се от упрека.
Онзи, който краде, също следва прищявките на своята душа, ламтяща за богатства, за да ги харчи за своите страсти.
Онзи, който се стреми към показност, също следва прищявка на своята душа, обичаща издигането в очите на хората.
Така: човек не се забавя за колективната молитва (саля-намаз с джемаат) освен поради следване на прищявката на своята душа, обичаща безгрижието; не се забавя за началния текбир [произнасянето на думите "Аллаху акбар" от имама] без уважителна причина, освен поради следване на някоя прищявка на своята душа;
не изоставя говеенето, освен търсейки несмущавано спокойствие за своята душа; не изоставя допълнителната нощна молитва (каям ал-лейл), освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спокойствието и ненавиждаща затруднението.
Никой учен не отрежда решение по юридическо-богословски въпрос (фетва), противоречащо на общоприетите постановки сред учените, освен, следвайки прищявката на своята душа, обичаща заемането на висок пост при някой управник или бояща се за себе си от това, което може да я сполети, ако каже истината и отсъди друга фетва, несъвпадаща с онова, което иска управникът.
Ето защо, даже и най-малкият пропуск в изпълнението на задълженията (фарзовете) и послушанията не е нищо друго, освен резултат от следването на страстите.
Свещеният Коран на много места ни предупреждава за опасността от следването на страстта.
Всевишния казва:
"Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за божество?
Нима над него си покровител?"
(Фуркан:43)
Следователно, онзи, който следва страстта си, започва да й служи и да я приема за божество, защото й се подчинява във всичко, което тя му нарежда.
Всевишния казва:
"И не се подчинявай на онзи, чието сърце оставяме да нехае за Нашето споменаване, и той следва страстите си, и делото му е погубено!"
(Кахф:28)
Когато страстта бива последвана, сърцето започва да нехае за Аллах и връзката с Него се прекъсва.
Всемилостивия казва:
"Да, онези, които угнетяват, следват своите страсти в неведение. "
(Ар-Рум:29).
И още:
"А ако не ти откликнат, знай, че следват само страстите си!"
(Касас:50).
Следователно, неоткликването на призива на призоваващия към напътствието и истината, е плод само на следването на страстта.
Никой дар от Аллах не се е погубвал, и нищо добро не е отнемано от някой раб, освен поради страстта, както е посочено в разказа за Белам в Свещения Коран:
"И прочети им вестта за онзи, на когото дарихме Нашите знамения, а той се изплъзна от тях.
И сатаната го направи свой последовател, и стана той един от заблудените.
А ако пожелаехме, щяхме да го въздигнем с тях.
Ала той се привържа към земята и последва страстта си, и е като кучето нахвърлиш ли му се, задъхва се, изплезило език, и оставиш ли го, задъхва се пак"
(Араф:175-176).
Свещеният Коран ни напомня, че душата и нейната страст разкрасяват на сърцето извършването на греха, дори ако този грях се изразява в убийство и дори ако това убийство е насочено към най-близките хора, както се споменава в разказа за двамата синове на Адам:
"И го подтикна душата му да убие своя брат, и го уби, и стана един от губещите"
(Маида:30).
И в разказа за Юсуф (А.С.), когато неговият баща Якуб (А.С.) се обръща към останалите си синове, заради онова, което са сторили със своя брат Юсуф:
"Рече: "Да, разкрасили са ви нещо душите ви.
Но най-хубаво е да се търпи.
От Аллах се търси помощ. "
(Юсюф:18).
Душата може да разкраси на човека съдружаването с Всевишния Аллах, и не само това - тя разкрасява и на другите хора това съдружаване.
Ето какво се казва в разказа за Муса и Ас-Самири:
"Рече [Муса]:
"А какво ти бе намерението, о, ас-Самири?"
Рече: "Аз видях това, което те не видяха.
Стиснах шепа [пръст] от следата на посланика [Джибрил] и я метнах.
Така ми го разкраси душата ми"
(Та Ха:95-96).
И самудяните, народът на пророка Салих (А.С), не са пристъпили към заколването на камилата и не са излъгали своя пророк, освен, следвайки страстта на своите души, която взела връх над тях.
Всевишния казва:
"[Кълна се] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства.
А губи онзи, който се омърсява.
Самудяните отричаха поради своето непокорство "
(Шамс:7-11).
/Откъс от книгата “Нека започнем със себе си”автор д-р Маджди Ал Хиляли /
Външните и вътрешни деяния Кое е по-важно – да се справим с чувствата и мислите, които Всевишният Аллах не обича, като например гняв, злоба, показност, високомерие, жестокост в сърцето и т. н. които са присъщи на сърцето или да отделим внимание на външните допълнителни дела такива като намаз, говеене и други ибадети, и изпълнение на обещанията, независимо от факта, че в сърцето присъстват други неща?
Някои от споменатите действия са задължителни, и затова се налага обезателно да им се даде предпочитание, защото Всевишният Аллах е казал в хадис ал-кудси, предаден от Неговия Пратеник (с.а.с.):
“Моят раб няма да се приближи до Мен с нищо по-любимо за Мен, освен чрез религиозните задължения, които Аз Съм му предписал”, след това Всевишният Аллах е казал:
“И Моя раб ще продължи да се приближава към Мен с допълнителни деяния, докато Аз не го заобичам”
Външните физически действия не се приемат и са недействителни докато не съответстват на деянията на сърцето, защото сърцето е подобно на крал а другите органи са подобни на войници.
Ако кралят е грешен, то и войниците са грешни.
Затова Пратеникът на Аллах (с.а.с.) , е казал:
“В тялото има парче плът: ако то е здраво, то и цялото тяло ще е здраво, а ако е болно, то и цялото тяло ще е болно”.
Така също, скритите деяния на сърцето неизбежно влияят на външните физически деяния.
Ето защо следва да се отдаде предпочитание на онова, което е по-важно, както и да се нарича това външно или вътрешно.
Възможно е, това което се нарича вътрешно да бъде по-задължително, като например очистване от завист и високомерие, защото то е по-важно от допълнителните деяния.
Или пък деянията описани като външни или физически могат да бъдат по-добри, например къямул-лейл (нощния намаз), който е по-добре отколкото простото оставяне на някои мисли, които са в ума, като например ревност и т. н.
Вътрешните и външните деяния се поддържат едни други, и намаза удържа от греховни деяния и създава страх от Аллах и има други важни ефекти.
Намаза се явява най-доброто от деянията и милостинята садака. И Всевишният Аллах знае най-добре!
/Край на казаното от шейх ал-Ислям Ибн Теймийа рахимеху Аллах “Маджму ал-Фатава, 6:381/
Затова няма разделение между поправяне на вътрешното и поправяне на външното или пък физическо.
Външните актове на поклонение ибадет, които човек изпълнява с физическите си органи– ако той ги прави заради Аллах – извън всякакво съмнение ще влияят на вътрешната природа.
Например, Пророкът (с.а.с.) , е казал:
“Дали да не ви известя за онова, което ще премахне злото от сърцето?
Това е говеене по три дни всеки месец”./
Този хадис е сведен от ан-Насаи 2386, квалифициран от шейх ал-Албани като достоверен сахих в “Сахих ан-Насаи”, 2249/.
Злото сърце, това е затаена вражда, ненавист и завист.
Едно от най-важните средства за излекуване на болестите поразили сърцето се явява изучаването и размишленията над текстовете, включващи предупреждения за онзи, който оставя тези болести да гният в сърцето, както в хадиса в който Пророка (с.а.с.) , е казал:
“Няма да влезе в Дженнета човека, в чието сърце има мизерна част високомерие”.
/Този хадис е сведен от Муслим, (91)/
И хадисът, в който се споменава, че Джехеннема е казал:
“Моят дял – са високомерните”.
/Този хадис е сведен от ал-Бухари (4850), и Муслим (2846) /
И хадисът:
“В Деня Къямет високомерието ще бъде събрано като мравки във формата на човек”.
/Този хадис е сведен от ат-Тирмизи 2492, и е квалифициран от шейх ал-Албани като надежден хасен в “Сахих ат-Тирмизи, (2025) /
И Пророкът (с.а.с.) , е казал:
“Болестта на общностите преди вас е започнала да се разпространява сред вас (и това са) завистта и ненавистта.
Това бръсне, аз не казвам, че това бръсне косите, но бръсне религията. Кълна се в Този, в Чиято Длан е моята душа, вие няма да влезете в Дженнета, докато не повярвате, и няма да повярвате, докато не се заобичате един друг.
Дали да не ви укажа това, посредством, което ще се заобичате един друг. Разпространявайте “селяма” сред вас”.
/Този хадис е сведен от ат-Тирмизи 2510, и е квалифициран като надежден хасен от шейх ал-Албани в “Сахих ат-Тирмизи, (2038) /
Който с искреност размишлява над подобни предупреждения за болестите на сърцето, то той извън всякакво съмнение ще очисти от тях своето сърце и ще търси помощ при извършването на външните деяния, отправяйки дуа към Всевишният Аллах за очистване на сърцето от ненавистта, завистта, злобата, и т.н., както е казал Всевишният Аллах за дуата на правоверните в Свещения Коран:
И не влагай в сърцата ни омраза към онези, които повярваха!
/59:10/
Сумирайки мнението на учените по въпроса за мислите, може да се определят пет степени на греховни и благи мисли, възникващи в душата на човека:
1.Мимолетна мисъл (хаджис), идваща наум;
2.Мисъл (хатир), представляваща определена идея, възникнала в душата;
3.Нашепванията на душата (хадисан-нефс) се подразбира неопределено намерение да се направи нещо или въздържането от това;
4.Намерение (хамм) представлява склонност да се извърши някаква постъпка;
5.Решение (азм) да се предприема нещо.
Учените улема са на единно мнение, че мимолетните мисли не са наказуеми, защото те не зависят от действията на човека.
Що се отнася до мислите и нашепванията на душата, независимо, че човек има сили да ги избегне, отричайки веднага на момента, когато те възникнат, те също така не се отчитат в съответствие с достоверния хадис, свързан с този въпрос.
Ако говорим за намерението, то както се обяснява в достоверния хадис, намерението да се извърши добра постъпка се записва като една добра постъпка, докато в същото време, ако [има само] намерение да се извърши лоша постъпка, то тя не се записва.
Решението да се постъпва лошо, според мнението на учените улема, се отчита.
В книгата “Ал-Баззазийя” се казва следното:
“Ако някой има намерение да извърши грях – то това не се счита за грях, докато човек не приеме решение да постъпи лошо.
Ако някой реши да постъпи лошо, той греши, но не извършва гряха с действието.”
[Ибн Нуджайм, “Аль-Ашбах ва аль-Надхаир”].
Коментирайки хадиса, предаден от Ибн Аббас, в книгата си “Фатх ал-Бари” Ибн Хаджар ал-Аскаляни рахимеху Аллах, е написал, че такова е било мнението на Бакилляни и Кади Ияд е казал, че така са смятали болшинството от първите мюсюлмани и учени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар