Най-голямото право, за което трябва да ни е страх, е човешкото

Въпрос:

След като отслужим молитвата намаз, излизаме от джамията и се присъединяваме към заупокойната молитва на покойника.

Но една група хора изпраща покойника с ръкопляскания.

 Сякаш се радват, че покойникът си е отишъл от този свят.

 Този факт смущава доста хора.

Бихте ли ни разяснили темата?

На какво трябва да обръщаме внимание, докато изпращаме покойниците, какви трябва да бъдат действията и задълженията ни, изпращайки ги в последния им миг?

Отговор:

 След като човек почине, означава, че се нуждае от всякакъв вид благодеяния и добрини.

 Той вече има нужда и от най-малката добрина, която може да бъде направена за него.

Затова най-напред е редно човек да присъства на погребението му, което е едно от правата на съседа, а освен това е проява на уважение и преданост, изпращайки го в последния му миг.
Но да се изпраща покойникът с аплодисменти и викове, няма да му донесе никаква полза.

Защото според исляма ръкопляскането не може да донесе полза на починалия.
В книгите ни се посочва, че човек трябва да се отдаде на дълбок размисъл, докато следва починалия към гробището.
Защото починалият човек трябва да ни води към размисъл.

Ако не се замисляме дори когато пред нас има мъртвец, какво друго събитие би накарало да се замисли този заблуден човек?
Освен това три дни след погребението са дни на съболезнования.

Домакините определят подходящото място, където приемат съболезнования от близки и приятели, отправят се молитви към починалия.
Отправяне на съболезнования след тези три дни се счита като подновяване мъката на близките, което може да ги притесни.

Затова е поставен този срок от три дни, в които човек може да изрази съболезнованията си към близките на починалия.

Само по-далечните близки могат да отправят съболезнования извън този срок, ако не са успели в рамките на тези три дни.
Най-хубавото нещо, което може да се направи за починалия в първите дни след смъртта му, е да се разбере има ли неизплатени задължения.

Ако е задължен на някой човек, то по най-бързия начин да се изплати задължението му и да се спаси починалият от този товар.
Защото правото на човек (кул хаккъ) не е като останалите права.

Дори ако починалият е мъченик, не би достигнал до това ниво, преди да изплати правото на друг човек!
Затова и близките трябва да разпитат и разберат дали починалият е имал задължения към някого и да потърсят прошка или изплатят дължимото.
Правата на човек за починалия са толкова важни, че Пратеникът на Аллах питал близките дали починалият има задължения и ако му кажат, че има, той не отслужвал заупокойната молитва (дженазе намаз).
Когато сподвижниците чували това, веднага събирали средства помежду си и изплащали задълженията, след което Пратеникът на Аллах отслужвал молитвата на покойника.

 По този начин сподвижниците спасявали покойника от огромно задължение, свързано с правото на човек.
Затова и най-важното задължение на близките на починалия е да го спасят от тежестта на задълженията, ако има към някого.
Защото е немислимо да бъдат спокойни хората, които са починали, оставяйки след себе си право към някого

(кул хаккъ).

Първо ще раздаде всичките си благодеяния на хората, на които е задължен по някакъв начин.

Ако не му достигнат благодеяния, ще вземе и греховете на хората, към които има кул хаккъ, и по този начин ще се превърне в „пълен грешник“, както е посочено в свещения хадис.
Затова не трябва да се забравя за важността на този факт, след като човек е починал.

Разбира се, най-добре е самият човек да потърси прошка от хората, които е наранил или обидил, и да изплати задълженията си, ако има, още приживе.

 Ако не е успял, тази задача се полага на наследниците му, ако, разбира се, имат волята да спасят починалия от тази важна отговорност.