Истинската обич

Искреността (ихляс) означава всяко деяние да бъде за спечелване задоволството на Всевишния Аллах.

 Самата дума ихляс значи правилен; чиста и безкористна обич; искрен.

Тоест чист, избистрен, кристално чист човек.
Човек се отличава от останалите същества със своя разум и вяра.

А тези неща отварят неговия път, за да бъде достоен раб на Всевишния.

Аллах е дал на всеки човек разум, а най-важната задача на разума е да разбере исляма.

Точно по тази причина мюсюлманин, който е осъзнал исляма, не намесва в своите богослужения някакви други изгоди. Ако човек си каже:

 „Ще говея, за да съм здрав“, то искреността му изчезва и това богослужение не се извършва само за задоволството на Всевишния.

Същото е положение и с молитвата намаз:

 „Колко хубаво спортувам – докато отслужвам намаз, коленете и цялото ми тяло се раздвижват“.

 Така както човек не може да се храни с ястие, към което освен зехтин е добавил моторно масло, така и ако към намерението за служба на Всевишния добави нещо друго, искреността се губи и ибадетите му може да се окажат напразни.

А всяка искрена служба на религията, която е с цел само спечелване задоволството на Всевишния, става причина много от греховете на човек да бъдат опростени.
Затова и искреността се формулира с изречението: „Работете заради Аллах, срещайте се заради Аллах и се трудете в името на Аллах“.

Ако един мюсюлманин, тръгнал на поклонение хадж, си мисли: „Какво бих продал в Саудитска Арабия?“, поклонението му ще бъде напразно.

Каква връзка с искреността имат думите:

 „Когато времето е горещо, ще ям само фурми и ще пия от водата земзем, за да се подобри здравето ми“.

Средствата, които си дал, все едно ги даваш при лекаря. Затова и хора, които отиват по тези свещени места с друго намерение, освен задоволството на Всевишния, биват записвани в книгата с делата като екскурзианти, други – като търговци и какво ли още не. А всъщност ибадетите се извършват само заради Аллах, а такъв ибадет е изпълнен с искреност.
Последният Пратеник, хазрети Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е повелил:

 „Хората ще бъдат погубени, освен знаещите.

И знаещите ще бъдат погубени, освен онези, които прилагат знанията си.

И онези, които прилагат знанията, ще бъдат погубени, освен онези, които са искрени в делата си“.
Тоест ще се спасят онези, които извършват ибадетите си заради Аллах с пълна искреност.
Попитали един праведен мюсюлманин:

 „От кого научи същинската искреност?“

Той разказал следната случка:

„Бях останал без никакви средства в Мека.

Очаквах да получа пари от град Басра, но те закъсняваха. Когато косата и брадата ми пораснаха много, отидох при един бръснар. Когато влязох, му казах:

 ‘Нямам никакви пари. Би ли ме подстригал заради Аллах?’ Бръснарят по това време обслужваше виден човек. Остави го и започна да подстригва мен.

 Човекът се възпротиви. Бръснарят му отвърна: ‘Съжалявам, господине.

Вас ви подстригвам с пари.

Но този младеж поиска да го подстрижа заради Аллах’. Още повече – бръснарят дори ми даде пари, за да имам. Изминаха няколко дни и аз получих очакваните средства от Басра. Занесох на бръснаря една кесия с жълтици. Но той категорично ми отказа:

 ‘Не мога да ги взема, повярвай ми, задоволството на Аллах е по-важно и ценно за мен’, ми отговори той“.
Спечелването на задоволството на Всевишния е най-ценното богатство, което човек може да достигне. Искреният мюсюлманин вярва във Всевишния, всяко негово дело е заради Аллах и се подчинява на своя Създател.

И както родителите са доволни, когато децата им са послушни, работодателят е доволен от подчинението на работниците си, командирът е доволен от своите подчинени войници, държавата е доволна от своя народ, така и Всевишния е доволен от подчинението на своя раб. И когато Аллах е доволен от нас, целият свят да ни се сърди, няма никакво значение.

Също така дори целият свят да ни обича, ако Всевишния не е доволен от нас, отново няма никаква полза.
Нашите ибадети са бронята ни, пътят ни е спазване на сюннета на Пратеника на Аллах, а крайната ни цел е задоволството на Всевишния.

 Затова и Бедиуззаман Саид Нурси е казал:

 „О, моя душа…

Желай само един, не заслужава да искаш никого другиго.

 Призовавай само един, защото други не се притичват на помощ. Стреми се само към един, други не заслужават. Виждай само един, другите невинаги се виждат, скрити зад пердето на смъртта“.
Спечелването на задоволството на Всевишния минава през усъвършенстването на душата.

След като всичко е преходно и човек се радва, когато намери, и тъгува, когато изгуби някого, тогава трябва да обърнем внимание на обичта в сърцата ни.

Едно е сигурно – кой каквото търси, това намира…

Най-хубавото търсене е търсене задоволството на Всевишния Аллах.

Ще обичаме Аллах, ще обичаме това, което обича Всевишния, ще обичаме обичаните от Аллах.

Това е истинската обич…
Неджип Фазъл е изразил тази обич много добре в своите стихове:
„Към каквото и да се приближа, краят му е раздяла и тъга… /

Тогава разбрах, че няма друга близост, освен тази към Всевишния Аллах…“