Израза, който най-често произнасяме по време на ибадетите е „Аллаху Aкбaр!“
Когато се изпълнят цялостно петкратните намази в денонощието те правят 40 рекята.
При тези намази произнасяме 221 пъти текбир.
А когато към тях прибавим езана и каметите, техният брой достига 261.
С Тaравих намаз числото вече е 371.
Съзнаваме ли колко много пъти произнасяме текбир и каква е мъдростта от това?
Кое послание ние изпращаме с най-прекрасния глас когато по пет пъти на ден от минарето на джамиите на висок глас огласяме тези слова?
„Аллаху Aкбaр!“ е ежедневно съобщаване и напомняне на висок глас, че абсолютната власт, сила и мощ принадлежат на Аллах.
Това съобщение е равносилно на плесница по лицата на онези хора, които си въобразяват, че притежават извънредна сила и мощ, със закоравели сърца, превърнали се в своеобразни Фараони.
По косвен път им се казва:
„Кои сте вие?
Знайте си мярката!
Истинското величие принадлежи единствено на Аллах.
Вашето задължение е само скромно и смирено да се прекланяте пред негово Величество.
Каква прекрасна традиция ни е останала от предците да може да се викне в лицето на падишаха:
«Не се възгордявай, падишах наш, Аллах е по-велик от теб!»
Тези, които произнасят «Аллаху Aкбaр!“ не признават други големци и се прекланят само пред Него.
Не може и дума да става, тези, които се прекланят пред Него да се навеждат пред други, поетът на вярата и независимостта Мехмед Акиф казва:
„Ако не беше рюку, нивга не биха се навели тези глави!“
Много е полезно „Аллаху Aкбaр!“ да се повтаря ежеминутно висок глас.
Защото човек, когато придобие някои сили и възможности, преминава границите, започва да подценява останалите хора и забравя, че тази сила и тази възможност са му дадени от Аллах за изпитание. Също като Карун започва да твърди:
«Всичко това ми бе дадено само заради моето знание»
(Касас, 78)
Фараон, подведен от своята власт изрече:
«Аз съм най-великият ви Създател!»
Немрут, разглезен от властта си, трън на човека е, когато е сит и задоволен, пристъпва»
(ел-Аляк, 6-7)
И за да се предотврати това престъпване на границата, наложително е често и на висок глас да се разглася:
«Аллаху Aкбaр!“
Величието приляга на Аллах, а на човека да бъде раб. Надменността у човека се изгражда постепенно. Колкото повече силите и възможностите му се увеличават, расте броят на подмазвачите и подлизурковците край него и човек неусетно се превръща в своеобразен Фараон.
Тази истина Хз. Пейгамбера ни
(салляллаху алейхи уе селлем)
разкрива по следния начин:
«Когато даден човек трупа надменност след надменност, той неусетно преминава в групата на злодеите.
По такъв начин и него наказват с наказанието на злодеите».
(Тирмизи, Бирр, 61)
На човека му приляга да бъде скромен.
А надменността е нещо точно обратното.
След като надменността е нещо лошо за човека, нима може да бъде добра за Аллах?
Всички качества, които заслужават да се позволят са присъщи на Аллах, следователно Той заслужава да бъде прехвален.
Освен това Дженаб-и Хак е пречистен от недостатъци и грешки.
Той не може да бъде подведен под отговорност заради делата си.
А хората не са така.
Качествата, които притежават на са техни творения, а са постигнати благодарение на Аллах.
Та нали с чужди качества не можеш да се хвалиш. Освен това никой няма право да се състезава с Всевишния Аллах.
При това рабите не са лишени от грешки.
Всеки миг те могат да сгрешат.
В края на краищата абсолютното величие и безпогрешност принадлежат само на Аллах.
Когато се изпълнят цялостно петкратните намази в денонощието те правят 40 рекята.
При тези намази произнасяме 221 пъти текбир.
А когато към тях прибавим езана и каметите, техният брой достига 261.
С Тaравих намаз числото вече е 371.
Съзнаваме ли колко много пъти произнасяме текбир и каква е мъдростта от това?
Кое послание ние изпращаме с най-прекрасния глас когато по пет пъти на ден от минарето на джамиите на висок глас огласяме тези слова?
„Аллаху Aкбaр!“ е ежедневно съобщаване и напомняне на висок глас, че абсолютната власт, сила и мощ принадлежат на Аллах.
Това съобщение е равносилно на плесница по лицата на онези хора, които си въобразяват, че притежават извънредна сила и мощ, със закоравели сърца, превърнали се в своеобразни Фараони.
По косвен път им се казва:
„Кои сте вие?
Знайте си мярката!
Истинското величие принадлежи единствено на Аллах.
Вашето задължение е само скромно и смирено да се прекланяте пред негово Величество.
Каква прекрасна традиция ни е останала от предците да може да се викне в лицето на падишаха:
«Не се възгордявай, падишах наш, Аллах е по-велик от теб!»
Тези, които произнасят «Аллаху Aкбaр!“ не признават други големци и се прекланят само пред Него.
Не може и дума да става, тези, които се прекланят пред Него да се навеждат пред други, поетът на вярата и независимостта Мехмед Акиф казва:
„Ако не беше рюку, нивга не биха се навели тези глави!“
Много е полезно „Аллаху Aкбaр!“ да се повтаря ежеминутно висок глас.
Защото човек, когато придобие някои сили и възможности, преминава границите, започва да подценява останалите хора и забравя, че тази сила и тази възможност са му дадени от Аллах за изпитание. Също като Карун започва да твърди:
«Всичко това ми бе дадено само заради моето знание»
(Касас, 78)
Фараон, подведен от своята власт изрече:
«Аз съм най-великият ви Създател!»
Немрут, разглезен от властта си, трън на човека е, когато е сит и задоволен, пристъпва»
(ел-Аляк, 6-7)
И за да се предотврати това престъпване на границата, наложително е често и на висок глас да се разглася:
«Аллаху Aкбaр!“
Величието приляга на Аллах, а на човека да бъде раб. Надменността у човека се изгражда постепенно. Колкото повече силите и възможностите му се увеличават, расте броят на подмазвачите и подлизурковците край него и човек неусетно се превръща в своеобразен Фараон.
Тази истина Хз. Пейгамбера ни
(салляллаху алейхи уе селлем)
разкрива по следния начин:
«Когато даден човек трупа надменност след надменност, той неусетно преминава в групата на злодеите.
По такъв начин и него наказват с наказанието на злодеите».
(Тирмизи, Бирр, 61)
На човека му приляга да бъде скромен.
А надменността е нещо точно обратното.
След като надменността е нещо лошо за човека, нима може да бъде добра за Аллах?
Всички качества, които заслужават да се позволят са присъщи на Аллах, следователно Той заслужава да бъде прехвален.
Освен това Дженаб-и Хак е пречистен от недостатъци и грешки.
Той не може да бъде подведен под отговорност заради делата си.
А хората не са така.
Качествата, които притежават на са техни творения, а са постигнати благодарение на Аллах.
Та нали с чужди качества не можеш да се хвалиш. Освен това никой няма право да се състезава с Всевишния Аллах.
При това рабите не са лишени от грешки.
Всеки миг те могат да сгрешат.
В края на краищата абсолютното величие и безпогрешност принадлежат само на Аллах.
«Аллаху Aкбaр!“ и „Елхамдулиллях!“
са гласно потвърждение на това Аллахово положение.
Скромността е присъща на рабите.
А Хазрети Пейгамбера ни е идеалният пример за рабите.
Той преди всичко е раб и едва след това е пейгамбер. Неговият живот открай време е изтъкан от скромност.
Скромността е присъща на рабите.
А Хазрети Пейгамбера ни е идеалният пример за рабите.
Той преди всичко е раб и едва след това е пейгамбер. Неговият живот открай време е изтъкан от скромност.
Той поздравяваше децата, качваше ги при себе си на камилите, внуците си на гърба, подпомагаше семейството си.
Той бе пасъл и овце.
Вземаше участие дори в най-скромните тържества след покана, приемаше и най-дребни и незначителни подаръци.
Той бе заявил:
„Този, който показва скромност в името на Аллах, Аллах го възвеличава“.
Той не приемаше дори да му стават на крака, когато го посрещаха.
Онези хора, в чиито уши непрекъснато ечи
«Аллаху Aкбaр!“ всеки миг разбират, че са раби на Аллах и не служат на други божества.
Те не признават други величия при величието на Аллах.
Същевременно те не унижават пред други като се присламчват при Аллах.
Те черпят сили от силите на Аллах, и не се прекланят пред насилието и насилника.
Онези, които казват:
«Аллаху Aкбaр!“ не се страхуват от никой друг освен от Аллах.
Магьосниците, които оцениха не силата на Фараона, а на Аллах, му се противопоставяха и му заявиха следното:
„Не ще те предпочетем пред ясните знаци, които ни се явиха, нито пред Онзи, който ни сътвори.
Отсъди каквото ще отсъдиш!
Ти отсъждаш само в този, в земния живот“.
(Ta-xa, 72)
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем)
се съобразявал единствено с Аллаховата повеля:
„И своя Аллах възвеличавай!“
(ел-Муддесир, 3)
и не се прекланял пред други сили и опирайки се на Аллаховата мощ е осъществил най-величествената революция в историята.
Казано накратко:
„Аллаху Aкбaр!“ е възглас, с който ежеминутно и на висок глас се заявява пред целия свят, че абсолютната сила и мощ, истинската власт принадлежат единствено на Аллах.
Това е силна плесница по лицата на онези, които се хвалят и се гордеят с имот и богатство, с пост и положение.
Това е отрицание на идолопоклонничеството.
Това е силата и мощта на вярващите, страхът на отричащите.
Цялата работа се състои в това да осъзнаем тази истина и сила и ушите ни да чуят това, което устата ни повтаря стотици пъти на ден:
«Аллаху Aкбaр!“
Не да чуват като някакъв обикновен глас, а като призив, който пробужда хората от дълбок сън.
Именно тогава можете да бъдете уверени, че посланието „Аллаху Aкбaр!“е прието.
Той бе пасъл и овце.
Вземаше участие дори в най-скромните тържества след покана, приемаше и най-дребни и незначителни подаръци.
Той бе заявил:
„Този, който показва скромност в името на Аллах, Аллах го възвеличава“.
Той не приемаше дори да му стават на крака, когато го посрещаха.
Онези хора, в чиито уши непрекъснато ечи
«Аллаху Aкбaр!“ всеки миг разбират, че са раби на Аллах и не служат на други божества.
Те не признават други величия при величието на Аллах.
Същевременно те не унижават пред други като се присламчват при Аллах.
Те черпят сили от силите на Аллах, и не се прекланят пред насилието и насилника.
Онези, които казват:
«Аллаху Aкбaр!“ не се страхуват от никой друг освен от Аллах.
Магьосниците, които оцениха не силата на Фараона, а на Аллах, му се противопоставяха и му заявиха следното:
„Не ще те предпочетем пред ясните знаци, които ни се явиха, нито пред Онзи, който ни сътвори.
Отсъди каквото ще отсъдиш!
Ти отсъждаш само в този, в земния живот“.
(Ta-xa, 72)
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем)
се съобразявал единствено с Аллаховата повеля:
„И своя Аллах възвеличавай!“
(ел-Муддесир, 3)
и не се прекланял пред други сили и опирайки се на Аллаховата мощ е осъществил най-величествената революция в историята.
Казано накратко:
„Аллаху Aкбaр!“ е възглас, с който ежеминутно и на висок глас се заявява пред целия свят, че абсолютната сила и мощ, истинската власт принадлежат единствено на Аллах.
Това е силна плесница по лицата на онези, които се хвалят и се гордеят с имот и богатство, с пост и положение.
Това е отрицание на идолопоклонничеството.
Това е силата и мощта на вярващите, страхът на отричащите.
Цялата работа се състои в това да осъзнаем тази истина и сила и ушите ни да чуят това, което устата ни повтаря стотици пъти на ден:
«Аллаху Aкбaр!“
Не да чуват като някакъв обикновен глас, а като призив, който пробужда хората от дълбок сън.
Именно тогава можете да бъдете уверени, че посланието „Аллаху Aкбaр!“е прието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар