Междуличностните взаимоотношения са от съществено значение за посоката, по която поемат умът и душата.
Последствията от тях са твърде важни за напредъка или упадъка на общността като цяло, за пораждането в нея на спокойствие или безпокойство.
Ислямът се отнася с внимание към връзките, които ни сближават с хората и влияят както на нас, така и на самите тях и играят значима роля в живота ни за дълго.
Ако тези взаимоотношения се зародят и утвърдят, бидейки искрени и благородни, Аллах ги одобрява и благославя.
Ако обаче те са проява на безчестие и низост, тогава Той противопоставя приятелите, както е повелено в Свещения Коран:
В този Ден[1] приятелите ще са врагове един на друг освен богобоязливите.
“О, раби Мои, Днес няма страх за вас и не ще скърбите!
/Сура Украсата (Аз-Зухруф): 67-68/
Ислямът е религия, която подтиква към единение и дружелюбие.
Сближаването и общението между хората, е изконна част от неговото учение.
Ислямът не се основава на затворения начин на живот и не призовава вярващите към отчуждение от обществото и бягство от житейските им отговорности.
Той не повелява на мюсюлманина да прекарва живота си оттеглен в манастир или молейки се в монашеска килия.
Напротив: това му е съвършено чуждо, защото Аллах Всевишния, не е обещал високите степени на Рая за саможивите и немощни хора.
Относно това Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
е казал:
“Вярващ, който общува с хората и изтърпява обидите им, е по-добър от вярващ, който не общува с хората и не изтърпява обидите им.”
/Ат-Тирмизи/
На кого е постановено да участва в общите молитви? На кого е в вменено задължение да отслужва и петъчна молитва?
Кой понася на плещите си бремето на борбата за вярата, щом се задава криза в нея и се раздава,
за да пребъде тя?
За всичко това е необходима общност,
в която всички взаимоотношения – били те лични или обществени – са силно укрепени.
Ето защо, след като Ибн Аббас многократно бил питан за участта на човек, който през деня говеел и се молел през нощта, но не присъствал на петъчните и общите молитви, той отговорил:
“Известете го, че ще е сред обитателите на Огъня!”
/Ат-Тирмизи/
Ислямът така силно желае най-значимите обреди в него да бъдат средище, на което мюсюлманите да се събират, да се подпомагат, да извършват обредите и в обкръжението на тази чистота, да се проникват от чувствата на искреност в любовта и всеотдайността.
Ето защо, с колкото повече свои събратя мюсюлманинът изпълнява обредите си, с толкова по-голяма благодат го удостоява Аллах.
Във връзка с това в хадис се казва:
“За молитвата на човека заедно с другиго се полага по-голяма награда, отколкото за молитвата му насаме.
И за молитвата му с двама се полага по-голяма награда, отколкото за молитвата му с един. Колкото са повече [молещите се с него],
толкова той е по-обичен за Аллах Всевишния .”
/Ахмад/
А според друг вариант на същия хадис
Пратеника на Аллах е казал:
“За молитвата на двама, при която единият от тях води[2], Аллах въздава по-голяма награда, отколкото за молитвата на четирима /извършващи/ поединично.
За молитвата на четирима Аллах въздава по-голяма награда, отколкото за молитвата на осмина /извършващи/ поединично.
И за молитвата на осмина, при която единият от тях ги води, Аллах въздава по-голяма награда, отколкото за молитвата на стотина /извършващи/ поединично.”
/Ат-Табарани/
Съдържащите се в хадиса предписания свидетелстват за волята на исляма, мюсюлманите да образуват множества, в които те да са многобройни и сплотени, а не да са разделени и разединени сборища от хора.
Въпросът за уединението и общението,
и за произтичащите от последното приятелски взаимоотношения и другарски взаимодействия се подчинява на редица правила.
Щом вярващият страни от общността си, той ощетява борбата за повеляване на одобряваното
и възбраняване на порицаваното и накърнява способността на общността, да защитава исляма
от противниците му.
Това е престъпление, за което от престъпника не се приема извинение.
Хората са различни от гледна точка на характера. Едни от тях с охота посещават празнични събирания и набързо се сближават с присъстващите. Общувайки с тях, те без свян разглеждат лицата им и разговарят с близки и далечни.
А има и такива, които, ако се озоват на шумно празненство, сякаш издигат стена около себе си, иззад която недоверчиво поглеждат към останалите и зад която се крият ако другите проявят желание за разговор с тях.
Ислямът наставлява и едните и другите, като ги напътва по верния път за тях.
Затова на първите казва:
“С хората да общуват така, че да не развалят религията си!”[3]
А на вторите заявява:
“Вярващият е благ и благодушен, той е радушен
и дружелюбен.”
Ислямът задължава своите последователи да странят от размириците.
Защото, ако в една страна настанат междуособици
и жителите й се възбунтуват срещу земния живот,
и връзките на добродетелността се прекъснат,
бойкот на развалата, означава тя да бъде осъдена
и заклеймена.
Това обаче, не бива да прекрачва пределите на предписанията за въздействие срещу греха, постановено от Аллах в градация
– човек да променя порицаваното с ръката си,
при липса на възможност
– с речта си, а в краен случай
– да ненавижда със сърцето си[4].
Недопустимо е да се страни от покварата,
щом вярващият е в състояние да й въздейства
с речта си, да не говорим за възможност,
да я променя с дейността си.
Бойкотът е оръжие, с което днес хората
мъдро си служат.
Това е изпитано средство на омаломощените народи, с което те се противопоставят на превъзхождащия
ги противник.
Сравнен с останалите средства за борба,
бойкотът е отказ от използване на многобройните възможности за благочестива промяна
В този смисъл той е единственият изход за онеправданите, които прибягват към него,
не намирайки начин, да опазят религията си.
Но, когато съществуват достатъчно средства,
чрез които да бъде сломено размирието,
тогава
– както вече беше пояснено
– отказът е тежко престъпление.
В светлината на тези съждения трябва да бъдат разбирани и думите на Пратеника на Аллах,
изречени в отговор на следния въпрос:
“`Кой са най-достойните сред хората,
о, Пратенико на Аллах?`
Рече:
`Вярващ, който се бори по пътя на Аллах с душата и имота си.`
Рекоха:
`А сетне кой?`
Рече:
`Човек, който се е отделил в клисура,
за да служи на своя Господ.`”
/Ал-Бухари и Муслим/
Но при все това, човек не може да прекарва живота си в постоянно уединение или общение.
Нека вярващият да разпредели времето си между полезното усамотение и непорочното общение,
да променя състоянията си,
като с цялото си същество черпи благодат от тях.
& & &
На тази основа си избираме приятели, от нея произтича желанието за сприятеляване
и въздържанието от сближаване.
Първото условие, за да бъде приятелството благословено, е то да бъде лишено от всякаква корист, да е устремено единствено към правдата,
да се ражда и израства посредством вярата
и добродетелта, защото това всъщност е смисълът на любовта, която се изпитва към Аллах.
Ако убедеността в истината се затвърди в сърцето на човека, ако радостта от вярата проникне в душата му и със сетивата си почувства сладостта й
– тогава всички живи същества ще бъдат възприемани от него през призмата на общото съзнание, което ги пречиства и обединява.
Тогава любовта му ще е принципна, а не породена
от страстта, и ненавистта му ще е принципна,
а не предизвикана от злополучието.
Стадата могат да се срещат около водата,
била тя бистра или мътна, а хората
– да се сплотяват около земния живот и да установяват кратко или трайно приятелство.
Взаимоотношенията помежду им ще са здрави,
което опознаване и сближаване не може да се съпоставя с любовта и благородството,
с взаимопомощта и самоотвержеността,
които се зараждат сред последователите на възвишените идеали.
Ето защо ислямът приветства чистите приятелски чувства, и поощрява вярващия,
да посвещава приятелството си на Аллах и да го съхранява чрез отдадеността си към Него,
като му обещава въздаяние.
Във връзка с това Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
е казал:
“Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!)
рече:
`Обичащите се заради Моето величие[5] ще са под сянката на Трона Ми в Деня, в който не ще има друга, освен Моята сянка!`”
/Ахмад/
В същия смисъл Умар Ибн ал-Хаттаб съобщава: “Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
рече:
`Измежду рабите на Аллах има хора,
които не са нито пророци, нито мъченици,
на които и пророците, и мъчениците ще завидят
в Деня на възкресението заради тяхното място до Аллах.`
Рекоха:
`О, Пратенико на Аллах, кажи ни кои са те,?`
Рече:
`Те са хора, които са се обичали заради Аллах,
без да е съществувало родство помежду им и без да са давали имот едни на други.
Кълна се в Аллах, че лицата им ще бъдат светлина и че те [самите] ще са върху светлина;
че не ще се страхуват, когато хората се страхуват, и че не ще скърбят,
когато хората скърбят!`
После той изрече [словата на Всевишния[6]]:
Да, за приближените на Аллах не ще има страх и не ще скърбят.”
/Абу Дауд/
Любовта към Аллах не всеки я изпитва и не на всеки може да се вярва, когато той твърди, че я изпитва. Затова на човека е нужно да придобие истинно познание за своя Създател и така да преизпълни душата си с него, че то да господства над всичко друго, а след това чрез това познание да се въздигне до любов към Аллах, като посвещава делата си единствено на Него.
Чак тогава може да се вярва на човека, че ще обича или ненавижда, заради Аллах.
Докато да се възхищаваме от нещо, с което е бил надарен някой или пък да изпадаме във възторг от житейския успех на някого, вследствие на което да изпитваме любов към него
– това е друг вид приятелство и не за него са тези съждения.
В този смисъл са и думите на Пратеника на Аллах: “
Който спазва три неща, той познава вкуса и сладостта на вярата:
Аллах и Неговият Пратеник да са му по-свидни от всички останали;
да обича заради Аллах и да ненавижда заради Аллах; и да предпочита да бъде хвърлен в огъня, отколкото да съдружи с Аллах.”
/Муслим/
Понеже любовта към Аллах е завършекът на други, предхождащи я етапи, през които, след като преминава, човек извървява стъпала от вярата си;
и тъй като тя дава плод единствено у онзи,
който съзрява за нея чрез искреността си,
то изобилието от такава любов е знак за чистота
и съвършенство, за които Всевишния щедро въздава.
Ето защо Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
е казал:
“Няма двама души, които да се обичат, заради Аллах без показност и по-обичният от двамата за Аллах да не е онзи, който изпитва по-силна обич към другаря си.”
/Ат-Табарани/
& & &
Когато двама братя се обичат, те са под закрилата и покровителството на Аллах.
Показателен в това отношение е следният свещен хадис, в който Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!),
предава думите на Аллах Всемогъщия:
“Любовта Ми заслужават онези, които се обичат заради Мен.
Любовта Ми заслужават онези, които се посещават заради Мен.
Любовта Ми заслужават онези, които заради Мен проявяват всеотдайност едни към други.
Любовта Ми заслужават онези, които се сприятеляват заради Мен.”
/Ахмад и ат-Табарани/
Приятелят влияе на приятеля си.
Ето защо, човек е длъжен да подбира приятелите си, като подлага на изпитания техните характери,
за да може да им възлага надежди.
В този смисъл Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
е казал:
“Човекът [се въздейства]от религията на приятеля си[7].
Затова, нека всеки се вгледа в онези, с които се сприятелява!”
/Абу Дауд/
Ако те му помагат, да изпълнява задълженията си и да отстоява правата си, ако го възпират да не върши злодеяния и да не погазва възбраненото – то значи че са му приятели в добродетелта, трябва да държи на тях и да ги обича.
Но от останалите трябва да се пази, за да не бъде подмамен от тях и изкушен от заблуждението,
или погълнат заедно с тях във вихъра на забавлението.
Добрият приятел обикновено повежда приятеля си към успеха в земния живот и към блаженството в отвъдния, докато безразсъдният и невеж приятел е злощастие за приятеля си.
Много хора са преживели горчиво разкаяние заради такова злополучно приятелство,
което повлича човека към пропаст и го въвлича в Огъня на Ада!
За тях Всевишния е казал:
В Деня, когато угнетителят ще хапе ръцете си, казвайки:
“Ах, да бях поел път с Пратеника!
Ах, горко ми, да не бях взимал такъв за приятел! Той ме отклони от споменаването, след като бе дошло при мен. Сатаната за човека е предател.”
/Сура Разграничаването
(Ал-Фурка:н): 27-29/
Характерите си влияят един на друг.
И колко бързо човек поема в посока бленувана от приятеля му!
Това е така, защото заразата се пренася по закон, както се разнася и при телата.
Духът, който витае, за да завладее насъбралите се, може да произлиза само от един човек сред тях и да залива със силата си обкръжението.
Безспорен факт е, че злините се оказват по-заразителни от добрините.
Многократно се е случвало,
например, пушачът със страстта си да зарази непушач; обратното, за жалост,
много рядко може да се случи.
Ето защо, отчитайки това въздействие
и предпазвайки възвишената нравственост и благородните привички,
Пратеника на Аллах е повелил, да подбираме и събеседника си, като е заявил:
“Благочестивият събеседник е като продавача на мускус – ако от него нищо не придобиеш, то ще се насладиш на благоуханието му.
А нечестивият събеседник е като ковача
– ако се предпазиш от чернилката му, то ще бъдеш обгърнат от пушилката му.”
/Абу Дауд/
Ако това се отнася за събеседника,
с когото ще се срещаме за кратко и ще прекарваме час или два в денонощието,
то колко ще е по-значимо за спътника, с когото ще общуваме и в щастие,
и в огорчение.
Приятелството с разумни и богобоязливи хора въздига към върховете;
докато дружбата с глупави и неразумни хора отвежда в бездната.
Поради това Всевишният Аллах е повелил: Угнетителите са покровители един на друг.
А Аллах е Покровителят на богобоязливите.
Този [Коран] е прозрение за хората и напътствие,
и милост за убедените.
/Сура Коленопреклонната
(Ал-Джа:сийа): 19-20
Приятелството трябва да се основава на убеждения, които укрепяват вярата, и на дела,
които я възвеличават.
В този смисъл най-достойният човек, с когото другарят му да другарува и да продължава любовта си към него и в земния живот, а и в отвъдния ще я съхранява
– това е онзи, който проявява съвест в другарството си, сиреч:
“Който се отнася с хората така,
че да не им нанася обиди;
който разговаря с тях, без да изрича лъжа;
който щом нещо им обещае, [обещанието си]
не ще поругае, – той е сред онези, у които благородството е пълно, безпристрастието им
– очевидно, а сдружаването с тях
– задължително.”
Когато се породи дружба, заради Аллах,
тя ще просъществува, само чрез смирение пред Него и, за да израсне, е необходимо сдружилите се заедно да странят от лицемерието и покварата.
Понеже, ако в живота на единия от тях или на двамата проникне грехът,
тогава ще се изродят сърцата и обичта ще секне.
По повод на това в хадис се казва:
“Кълна се в Онзи, в Чиято ръка е душата ми,
че когато двама души се обичат и настъпи разцепление помежду им, то ще е единствено заради прегрешение, което единият от тях е сторил!
Ето защо, като се наставлявали за истината и се подпомагали в добродетелта, сподвижниците на Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!) издигали около себе си ограда, която съхранявала любовта помежду им и ги доближавала до опрощението и благоволението на Аллах.
Във връзка с това Абу Килаба разказва:
“Срещнали се двама души на пазара и единият рекъл на другия:
`Ела да се помолим на Аллах да ни опрости,
без да ни забележат хора![8]`
Така и сторили.
По-късно единият от тях починал,
а другият го срещнал в съня си и му рекъл:
`Видя ли, че Аллах ни опрости още вечерта,
когато се видяхме на пазара!?`”
/Ибн Абу ад-Дуня/
Анас Ибн Малик предава:
“Щом Абд Аллах Ибн Рауаха срещнеше някого от сподвижниците на Пратеника на Аллах, той казваше:
`Ела в нашия Господ да вярваме за час[9]!`
Веднъж го каза на един човек, но човекът се ядоса, отиде при
Пророка
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
и рече:
`О, Пратенико на Аллах, не виждаш ли, че Ибн Рауаха вместо твоята вяра, предпочита вяра за час?`
Тогава Пророка рече:
`Аллах да се смили над Ибн Рауаха, защото той обича събиранията, с които ангелите се гордеят!`[10]”
/Ахмад и ат-Табарани/
Приятелите трябва да се опознават и сближават така, че дружбата им да е споделена и недвусмислена,
и всеки е длъжен открито пред него да изразява обичта и почитта си, които изпитва към другаря си.
По отношение на това
Пратеника на Аллах е казал:
“Ако един от вас обича брата си, то нека да го извести, че го обича!”
/Ахмад/
А Анас разказва:
“Един човек стоеше до Пророка
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!),
когато мина [друг] човек, и рече:
`О, Пратенико на Аллах, аз обичам този.`
А [Пратеника] рече:
`Казвал ли си му [го]?`
Рече: `Не.` Рече:
` Кажи му [го] тогава!`
Настигна го, и рече:
`Аз те обичам в името на Аллах.`
А [другият] рече:
`Да те обича Онзи, заради Когото ме обичаш!`”
/Абу Дауд/
По повод на това Пратеника на Аллах е казал още: “Когато човек се сприятели с човек, нека го запита за името му, за името на баща му и за рода му, понеже това най-силно скрепява обичта!”
/Ат-Тирмизи/
Несъмнено е, че сходството в характерите и манталитета е от особено значение за появата на дружбата и укрепването на взаимоотношенията в нея. В този смисъл е и поговорката:
“Може брат да имаш, от утробата на майка ти непроизлязъл.”
Възможно е в живота си човек да срещне такъв човек, към когото веднага да почувства близост
и привличане, сякаш го познава от години.
В потвърждение на това е и казаното в хадиса: “Душите са [като] бойци, призовани за битка, – които от тях открият сходство помежду си,
те застават едни до други;
а които от тях забележат различия помежду си, те застават едни срещу други.”
[11] /Ал-Бухари/
Това духовно предразположение обаче трябва да се подчинява на властта на вярата и нейния порядък – властта, която ръководи вярващия във всичките му душевни стремления;
властта, която го подтиква, да обича в името на Аллах дори и хора, пред които никога не е заставал лице в лице, бидейки от тях на огромно разстояние или бидейки роден в по-късна епоха.
По същия начин вярващия е способен и непознатия да ненавижда, на когото не е бил ни спътник, нито събеседник; и не поради друго да го ненавижда,
а поради принципа, благочестивите да обича,
а нечестивите да ненавижда.
Ако душата следва този път в своите стремления на непорочност, чрез тях тя ще въздигне притежателя си до участ, на по-високо ниво от тази в която се намира.
Затова и Абу Зар разказва:
“Рекох:
`О, Пратенико на Аллах, човек обича някои хора, макар че не може да върши делата им.[12]`
Рече:
`[В Деня на възкресението] ти, о, Абу Зар, ще бъдеш с онези, които си обичал.`”
/Ат-Тирмизи/
Към предписанията за приятелството в исляма принадлежи и правилото, вярващите да се посещават, като посещенията им да са лишени от всякаква корист и да са посветени изцяло на Аллах.
Във тази връзка, според свидетелството на
Абу Хурайра,
Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал:
“Един човек [бил тръгнал], да посети свой брат[13] в [друго] селище, а Всевишният Аллах възложил на ангел да го закриля по пътя му. Когато той се приближил до [ангела, ангелът] рекъл:
`Накъде си тръгнал?`
Рекъл: `Отивам при един мой брат в това селище.` Рекъл: `Благодеяние ли искаш да му сториш?` Рекъл: `Не, аз просто го обичам в името на Аллах Всевишния.`
Тогава [ангелът му] рекъл:
`А аз съм пратеник на Аллах до теб, [за да ти кажа], че Аллах те обича, както ти обичаш в името на Него.”
/Ал-Бухари/
Когато вярващият поема пътя към брата си,
той извървява безценни крачки, заради които може да се сравнява с борец за вярата, който щом върви по пътя на Аллах, ще се наслади и на щедро въздаяние от Него.
Ето защо Пратеника на Аллах е казал:
“Който посети болен или навести свой брат в името на Аллах, него вестител ще го извести: `Блажен да си и блажено [към отвъдното] да крачиш, и място от Рая да заемеш!`”
/Абу Дауд/
Казал е и още:
“Няма раб, който да отива при своя брат, за да го навестява в името на Аллах, когото вестил от небето да не възвести:
Блажен да си и в Рая да си ти блажен!`
А във владението на Трона Си Аллах ще каже:
Моят раб е посещавал заради Мен,
Мой дълг е да го приема с почести.`
И не ще е Той доволен [да му въздаде] по-ниска награда от Рая.”
/Муслим/
Ако мюсюлманинът обича благотворното за всички хора, то колко повече ще обича благотворното за приятелите си и колко повече ще се радва на благополучието им!
Затова, ако той се сдобие с благоволение, то изживявайки го, нека да не забравя за другарите си! Защото е повелено:
И не забравяйте благоволението помежду си! Аллах съзира вашите дела.
/Сура Кравата
(Ал-Бакара): 237/
Пратеника на Аллах намирал за прекрасно, приятелите да си разменят подаръци помежду си. Поради това е казал:
“Правете си подаръци едни други, защото подаръкът премахва ненавистта и злобата от сърцето!”
/Ат-Тирмизи/
А относно това Аиша съобщава:
“Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!) приемаше подаръка и в замяна въздаваше
[по-скъп или подобен на] него.”
/Ал-Баззар/
Ала ако това високо нравствено деяние се изроди, бидейки примесено с престореност,
тогава то се превръща в отвратителна постъпка.
Това е така, защото да се воюва с превзетостта и да се утвърждава непринудеността, е основен принцип на исляма, поради което всяко поведение, съдържащо в себе си ласкателство и подлизурство, е безкрайно чуждо на исляма.
Неговата цел е да заздравява дружбата посредством разнородните прояви на вежливостта, които да придават красота на нейния облик.
Вежливостта е средство, чрез което исляма улеснява живота на хората и облекчава трудностите в него.
Защото, както Пратеника заявява:
“Най-добър приятел при Аллах е онзи, който е най-добър към приятеля си, и най-добър съсед при Аллах е онзи, който е най-добър към съседа си.”
/Ал-Хаким/
Ислямът дава право на човека да се храни от трапезата на приятеля си
– така, както се храни от трапезата на родителите си, на братята си и на близките си.
В този смисъл Всевишния е казал:
…да ядете в своите домове или в домовете на бащите си, или в домовете на майките си, или в домовете на братята си, или в домовете на сестрите си…
Изброявайки дългия списък от роднини, Аллах Всевишния завършва с думите:
…или там, откъдето имате ключове, или при ваш приятел.
/Сура Светлината (Ан-Ну:р): 61/
Това не е за удивление, защото, скрепяването на дружба е акт, огромен по значение и въздействие
– акт, на който се възлагат надежди да донася избавление дори при тежки кризи.
А ако тези кризи са спасението от мъките на Ада!?
Описвайки състоянието на езичниците, когато изтърпяват мъчението, Всевишният Аллах заявява: …Кълнем се в Аллах, наистина бяхме в явна заблуда, когато вас приравнявахме с Господа на световете.
И ни заблудиха не други, а престъпниците.
Сега нямаме нито застъпници, нито близък приятел.
/Сура Поетите (Аш-Шу‘ара:’): 97-101/
А изхождайки от така сериозните човешки задължения, които неизменно са свързани с дружеските отношения, Пратеника
(Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
е казал:
“Само с вярващ се сприятелявай и на трапезата ти само богобоязлив да сяда!”
/Абу Дауд/
Във връзка с това са и следните слова на поета:
Брат ми – гордо заявих.
Брат по родство ли? – някой попита.
И тогава аз му поясних:
У човека родствена е външността,
а той другар ми е с решимостта си,
със стремленията и с храбростта си.
И това тъй здраво ни сплотява,
макар че родство ни раздалечава!
[1] Има се предвид Денят на възкресението.
[2] Т.е. при която единият от тях изпълнява ролята на имам и в този смисъл молитвата им е обща.
[3] Тези думи се приписват на Ибн Масуд.
[4] Тук авторът перифразира хадиса:
“Който от вас види порицавано, нека го промени с ръката си; не съумее ли – тогава с речта си; не съумее ли – тогава със сърцето си, а това е най-слабата вяра!” – предаден от Муслим според свидетелството на Абу Саид ал-Худри.
[5] Т.е. това са хората, чиято взаимна обич е продиктувана от преклонение пред Всевишния, а не от стремежите им в земния живот.
[6] Тези думи са цитат от Сура Юнус (Йу:нус): 62
[7] Според тълкувателите на Преданието, изразът “от религията на приятеля си” трябва да се разбира в смисъл: “от неговия нрав и характер”.
[8] Сиреч, през нощта, докато хората спят.
[9] Смисълът е: да Го споменаваме за час. – Бел. а.
[10] Т.е. гордеят се поради богоугодните дела на хората, които са им поверени.
[11] Според тълкувателите, смисълът на този хадис е, че душите са били сътворени преди телата в две разновидности: такива, които са предразположени да се сближават; и такива, които са предразположени да се противопоставят, – подобно на участващите в битката бойци, които воюват или едни до други, или едни срещу други.
[12] Сиреч, макар че не притежава техните способности и достойнства, тъй като, говорейки за тези хора, Абу Зар имал предвид преди всичко Пророка и най-близките му сподвижници.
[13] Става дума, разбира се, за приятел и брат по религия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар