Известно е мнението на привържениците на Исляма за това, че Корана и Сунната съдържат в себе си отговори на всички житейски въпроси, което често се възприема неправилно от невярващи или хора, които не притежават достатъчно знания. Безспорно, нито Коранът, състоящ се от 114 сури, нито Сунната, състояща се от хиляди хадиси не могат и не биха могли да съдържат съвсем точно формулирани отговори на всички въпроси и казуси, които възникват в човешкия живот, започвайки още от VІІ век, та чак до Съдния Ден. В тази връзка, крайно важна роля играе фетуата /богословско, правово заключение, произнесено на базата на Корана и Сунната/
Гъвкавост и балансираност на фикха
Всеобхватността на Корана и Сунната съвсем не означават, че в тях са записани съвети за вся и все, което ще се случи до Съдния Ден. Те съдържат универсални категории, които описват и характеризират неизменната човешка природа. А тя, каквато е била и в момента на Сътворението от Всевишния, такава ще остане до самия Съден Ден. Човекът, както и да променя своя образ на живот – облекло, технологии – винаги ще остане между склонността си към грях и копнежът по праведност, потвърждавани от слабостите и стремежът за покаяние.
Коранът и Сунната съдържат универсални механизми, които позволяват гъвкаво развитие на правовото наследство на Исляма, в зависимост от изменящите се социални, културни и други исторически условия. Дадените механизми се явяват основни източници на ислямското право след Корана и Сунната и включват в себе си: иджма/съгласувано мнение на мюсюлманските учени/, къяс/съждение по аналогия с исторически съществуващ правов прецедент/ и иджтихад /усърдна дейност на мюсюлманския правист по въвеждане на самостоятелно правово решение на основата на Корана и Сунната/.
Дадената дейност на мюсюлманския учен за въвеждане на собствено правово решение, което дава отговор на ситуация, която не е описана преди това нито в Корана, нито в Сунната, се изразява в неговото усърдие при търсенето на все по-дребни доказателства в ислямските първоизточници, касаещи даден случай. На базата на тяхното щателно изучаване, анализ и осмисляне, той извежда ново правово положение, което за всички мюсюлмани носи не задължителен, а препоръчителен характер. Такава дейност на учения се нарича ифта – издаване на фетуа, а него самият го наричат „муфти /мюфтия/” – „издаващ фетуи”.
В подобни, случаи милостта на Всевишния се изразява в това, че Той е оставил огромно количество въпроси, възникващи в живота на хората без Своето предписание или указание. По такъв начин, Той предоставя на човека възможност да намира самостоятелно решения и отговори. Освен това, при издаването на фетуи мюсюлманите трябва да се придържат към принципа на средния път, като избягват крайностите и максимализма.
Шейх Абдуллах бин Бих, член на Европейския Съвет по фетуи и изследвания пише: „Принципът на умереността и средния път в издаването на фетуи означава свързване на общото с частния случай, баланс между целите при издаването на една фетуа и отделните сфери на живот, връзка между текстовете на първоизточниците, съобразяване с ползите от фетуата и мненията на учените.”
Подобна умереност се явява закон както за Вселената, така и за правовите положения, които трябва да се опират и на ислямските източници и да съответстват на реалностите от живота. Някои учени наричат това балансиране на фикха. Неговата мъдрост и истинност се изразяват в равновесието и баланса между неизменните принципи на Шариата и променящите се условия за живот на хората.
Умереността при издаване на фетуи се основава на четири принципа:
1.Принцип на измение на фетуата в зависимост от изменението на времето.
2.Принцип на отчитане местните обичаи.
3.Принцип на отчитане последствията от фетуата
4.Принцип на търсене оптималното решение.
І. Принцип на изменение на фетуата в зависимост от изменението на времето
На Умар ибн ал-Хаттаб /Аллах да е доволен от него/, вторият праведен халиф, се паднала необходимосттта да подложи на преразглеждане, допълнение и по-нататъшно развитие правовото наследство, оставено от Пратеника /с.а.с./ и първия праведен халиф Абу Бакр ас-Сиддик /Аллах да се смили над него/. Именно при Умар на ислямската държавност, политическата, икономическа, юридическа и военна системи били придадени онези обичаи, които касаели ежедневния живот на мюсюлманина.
Как да се оформи и управлява армията от различни народи? Каква система за събиране на закят да бъде избрана? Как да се организира управлението на отделните региони на Халифата? Как да се сформира ислямската правова система? Как да се кодифицират Корана и хадисите?
Всички тези въпроси чакали за решение в периода на неговото управление и трябвало да бъдат решени. А отговори за тях нямало нито в Корана, нито в Сунната, нито във фикх на Пратеника с.а.с.и Абу Бакр р.а....
С решението на тези и други въпроси Умар станал муджтахид /извършващ иджтихад/ и провел собствено правово търсене, станал мюфтия и произнасял собствени фетуи, станал факих /правовед/, станал имам и разработил собствен мазхаб... Думата „собствен” по отношение на всички тези понятия съвсем не означава това, че Умар е изработил собствена версия на Ислям?! Не, той просто разработил собствено виждане за това, как ислямът и неговото право да се прилагат в новите исторически, политически, социални, военни и пр. условия, в които на него му се наложило да управлява мюсюлманската държава. Ясно е, че тези условия не били, както по времето на Пратеника/с.а.с./, нито както при Абу Бакр.
Съвършено очевидно е, че една нова болест изисква други рецепти и видове лечения, като естествено се отчетат общите и неизменни закономерности на анатомията и физиологията на човека и медицината. По същият начин е очевидно, че новите условия и предизвикателства, изискват нови адекватни решения, при задължителното отчитане на общите и непреходни закони на Шариата.
Изменението на дадена фетуа с течение на времето преди всичко бива обусловено от необходимостта да се реши даден проблем, да бъде отстранен някакъв порок или да бъдат извлечени някакви ползи, които не са съществували в предишните времена. Именно за това Умар променял фетуите в течение на времето.
Доколкото с времето социалните условия се променяли, то се появявали нови проблеми, които изисквали конкретно решение. Т.е. променяли се правовите положения, отнасящи се към сферата на иджтихада. Що се отнася до безспорните и непреходни положения в Шариата, то те не могат да бъдат променени никога и под никакъв предлог. Така, както не може да бъде разрешено убийството, употребата на свинско месо или прелюбодейството.
Точно така се променяли с времето, развивали се и задълбочавали фикха и мазхабите на халифите Усман, Али, както и други сподвижници, имамите Абу Ханифа, Шафии, Ахмад и Малик. Уммата нито ден не е стояла на едно място. Мюсюлманският фикх не е длъжен и не трябва да тъпче на едно място, тъй като трябва да дава отговори на всички нови и жизнено важни въпроси и проблеми, а понякога дори и да ги изпреварва...
Спирка в развитието на фикха при това постоянно изменение на живота, би означавало пълен застой в развитието на ислямската правова мисъл и безнадеждно изоставане от стремително менящите се общество и цивилизация, което и се случи с мюсюлманския свят на границата на ХVІІ-ХVІІІ век...
Да престанем да отделяме нужното внимание на съхраняване гъвкавостта на фикха, на неговото динамично развитие, да спрем да анализираме и развиваме иджтихад в определени области /политика, например/ това означава ислямската цивилизация да загуби своята инициатива и да изостане във времето, което вече е недопустимо.
ІІ. Принцип на отчитане местните обичаи
Общоизвестно е, че Ислямът не е религия на арабите, а на целия свят. Следователно, ислямското право при неизменността на фундаменталните положения на Шариата трябва да бъде дотолкова гъвкаво, че да обхване в себе си и спецификата на хиляди други народи на земята, освен арабите. Ислямът не е дошъл за да унищожи националните култури, националните обичаи и традиции, да замени всичко свързано с даден народ като му наложи сляпо да следва безчовечен и казармен закон – това е съвършено неправилно разбиране за мисията на Исляма в този свят. Шариатът – това не е молитвено килимче. За съжаление, подобно мнение се шири в горещите глави на малкообразованите мюсюлмани, но те много грешат.
Да, несъмнено Ислямът предлага на всички народи единна и неизменна акида /система на вероубеждение/, единен и неизменен Коран, Сунна, Шариат със своите неизменни положения. Но това съвсем не означава, че тези неизменни основи трябва да унищожат спецификата на даден народ.
Дори между арабите в Мекка и Медина е имало, има и ще има различия в обичаите, традициите и навиците. А какво остава за такива различни народи като нигерийци и кавказци, татари и индонезийци, руснаци и англичани...
Всеки от народите, приели Ислям е съхранил и съхранява неизменно своята национална специфика, характер, обичаи и традиции. При това, всеки мюсюлманин от даден народ се придържа към Корана, Сунната, Шариата, акидата и обредите за поклонение.
Този мюсюлманин, а още повече ученият, който в своя призив, в развитието на ислямското право, издаването на фетуа не отчита местните особености, обичаи и традиции извършва груба грешка.
Как може да се извършва ислямски призив, да се провежда иджтихад, да се произнася фетуа по даден казус, възникнал например в Татарстан, без да се отчита известната мнителност и бдителност на този народ, неговата съхранена общоевразийска менталност?!
Как може да се произнася фетуа например в Кавказ, без да се има в предвид горещият темперамент на тези хора, невероятната им привързаност към предците, склонността им към максимализъм дори в дребните детайли?!
Казано иначе, фетуата е подходяща за дадено място и време. Неуместните, не отчитащи всички обстоятелства правови заключения не само могат да нанесат вреда на делото на Исляма, но и като правило са погрешни, тъй като като съгласно Шариата, за издаването на фетуа мюфтията няма право да изхожда само от формалните положения на свещените текстове. За приемането на последните, на него му е необходимо да вникне във всички обстоятелства по дадения случай. Само тогава може да произнесе правилна фетуа.
Ибни Абиддин по този повод е казал: „Не подхожда на мюфтия и съдия да произнасят правово решение, без да вземат в предвид обичаите на хората”.
Имам ал-Кадафи е казал: „В съответствие с този принцип трябва да отчетем промяната на етапът на времето. Каквито и изменения в обичаите да се случват, те трябва да бъдат отразени при взимането на правово решение. Ако при теб е дошъл човек от друга нация или регион и иска от теб фетуа, не прави това на база обичаите в твоята страна. Попитай го за неговите обичаи и традиции и излез с решение на тази база. Не смесвай неговите традиции с твоите. Това е очевидната истина.”
ІІІ. Принцип на отчитане последствията от фетуата.
Един от най-острите проблеми на мюсюлманите днес е тяхната разпаленост, прибързаност и небрежност по отношение на собствените им постъпки. Те се стремят да променят целия свят за отрицателно време, да натрапят на своите роднини целият Ислям изведнъж – и молитвата, и хиджаба, и отказът от алкохол и усърдието по пътя на Аллах...
От подобна припряност особено на по-младите мюсюлмани произтича и онази прибързаност в желанието да вземат върху себе си отговорността за съдбата на други хора. Учейки 2-3 години в ислямски институт, те възприемат себе си много насериозно и решават, че са в състояние да решат един или друг проблем, издават фетуи, занимават се с иджтихад в сложни проблематики.
При това, нито нивото на техните знания, нито жизненият им опит, нито знанията за собственото им общество, а още по-малко за друг народ им позволяват да си съставят пълна представа за възникнал проблем, причините за него, предисторията, както и възможните последствия от противодействието. От това решение, което те ще вземат в една или друга ситуация могат да се получат съвсем не тези резултати, които биха искали и към които се стремят.
Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касае фетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, в които те се развиват...
Отчитайки и прогнозирайки последствията от дадена постъпка, правовото решение, издадено чрез фетуата се явява абсолютно задължително за дадения мюсюлманин, а още повече за улема, муджтахида или мюфтията. Имам аш-Шатиби /Аллах да се смили над него/ е казал по този повод, че мюфтията не трябва да бърза, а напротив – трябва щателно да изучи въпроса и да разгледа възможните последствия и резултати от своята фетуа.
Аллах Всевишния е предупредил мюсюлманите, относно последствията от прибързани постъпки, които по-скоро могат да нанесат вреда, отколкото полза на Исляма. Така, както се е оказало по-голямо усърдие по пътя на Аллах и борбата с идолопоклонничеството в езическа Мекка. Аллах предпазва мюсюлманите он необмислени постъпки и прибързаност в този смисъл: „И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах несправедливо, без да знаят!”/6:108/
Много ярък пример за предвиждане на последствията от дадено решение и постъпка на мюсюлманин се явява примера на Пратеника /с.а.с./ за отказ от наказание на лицемерите в редиците на неговите последователи и сподвижници, независимо от това, че той ги знаел поименно всичките. Той обяснил своят отказ по следния начин: „Опасявам се от това, че хората ще започнат да говорят, че Мухаммад убива своите сподвижници...”
От този принцип се е ръководил и Умар ибн Абд-ул-Азиз /Аллах да е доволен от него/, когото понякога наричат петия праведен халиф, когато отговорил на своя син, подтикващ го към решителни действия в наказанието на нарушителите за всяко прегрешение: „Страхувам се от това, че изведнъж ще стоваря върху хората цялата истина и те ще я отхвърлят, и от това ще произтече смут...”
Даденият подход за задължително отчитане на последствията от дадена фетуа за определено общество и определена ситуация в никакъв случай не трябва да се възприема като отстъпление или пропуск на слаби хора спрямо задължителните постановки на Шариата. Да се вземат под внимание евентуалните последици от едно решение се основава на грижата за съдбата на ислямската религия, за нейното по-нататъшно разпространение, за намирането на оптимално решение и най-ефективен път за нейното укрепване във всяко общество и ситуация.
ІV. Принцип на търсене на оптимално решение.
Разбираемо е, че в ежедневните реални ситуации за разлика от принципните положения в Шариата, може да има няколко възможни решения за мюсюлманина. Много вярващи при решаването на своите насъщни проблеми се намират пред избор и не знаят как е най-добре да постъпят, поради което се нуждаят от съвета на знаещи хора.
Разполагайки с ограничено количество пари кое е по-добро – да се оженим или да отидем на хадж? Уместно ли е наш брат в руските условията, в които живеем да сключи втори брак, а да подложи първия на изпитание?! Струва ли си един мюсюлманин, който живее в немюсюлманска страна да изобличава лъжливи богове, социални пороци, или трябва да смекчи подхода? Трябва ли да прекъсне всички възможни взаимоотношения с невярващи роднини и родители или трябва да ги поддържа, да прояви разбиране и търпение, без да ги оскърбява и да бъде усърден в желанието си да ги призовава към Истината?
Сложността на избора за обикновения мюсюлманин между две алтернативи се състои в това, че и двата формално се явяват позволени и не са забранени. Обаче, от правилния или неправилен избор между тези две възможности често зависи съдбата на хората и дори ислямския призив в конкретно общество или регион. Именно поради тези и други подобни ситуации, знаещият мюсюлманин, ученият, мюфтията – трябва да избират и препоръчват най-оптималното и най-подходящо за дадена ситуация решение.
Мъдростта на ученият и мюфтията в дадена ситуация трябва да се прояви именно в намирането на такова решение за всеки конкретен случай. Така за един женитбата с втора жена може до доведе до разруха в първото семейство, а за друг – до възможност да устои на предизвикателствата и съблазните в средата, в която се намира или да направи щастливи още няколко други хора – всичко е съвсем конкретно и индивидуално. За някой е добре да скъса със свои невярващи приятели, за друг е съвсем неподходящо, тъй като той се явява техен наставник, съветник и това може да доведе до приемането им на Исляма...
Предава се, че Абу Бакр /Аллах да е доволен от него/ по време на молитва снишавал гласа си и обяснявал това с желанието си да моли Господа в тишина и от дълбините на душата си. А Умар /Аллах да е доволен от него/ се молел високо под предлог, че иска да разбуди сънливите, да прогони Шейтана като по този начин се стреми да угоди на Бога. На първият бил даден съвет малко да повиши гласа си, а на втория – да го сниши. И тези предписания били най-оптимални решения за всеки поотделно.
За задължително намиране на оптимално решение за всяка ситуация и всяка общност настоявал и Али ибн Абу Талиб, четвъртият праведен халиф: „Говорете с хората по такъв начин, по който те могат да ви разберат. Или вие искате те да се отвърнат от Аллах и Неговия Пратеник?!”. Той призовавал към разумното, осъзнато и оправдано прилагане на положенията в Исляма за различните ситуации, тъй като определено правово решение може да е подходящо за един народ, но да се окаже неадекватно за друг МН ВАЖНО Е И ТОВА Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касае фетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, в които те се развиват..
Гъвкавост и балансираност на фикха
Всеобхватността на Корана и Сунната съвсем не означават, че в тях са записани съвети за вся и все, което ще се случи до Съдния Ден. Те съдържат универсални категории, които описват и характеризират неизменната човешка природа. А тя, каквато е била и в момента на Сътворението от Всевишния, такава ще остане до самия Съден Ден. Човекът, както и да променя своя образ на живот – облекло, технологии – винаги ще остане между склонността си към грях и копнежът по праведност, потвърждавани от слабостите и стремежът за покаяние.
Коранът и Сунната съдържат универсални механизми, които позволяват гъвкаво развитие на правовото наследство на Исляма, в зависимост от изменящите се социални, културни и други исторически условия. Дадените механизми се явяват основни източници на ислямското право след Корана и Сунната и включват в себе си: иджма/съгласувано мнение на мюсюлманските учени/, къяс/съждение по аналогия с исторически съществуващ правов прецедент/ и иджтихад /усърдна дейност на мюсюлманския правист по въвеждане на самостоятелно правово решение на основата на Корана и Сунната/.
Дадената дейност на мюсюлманския учен за въвеждане на собствено правово решение, което дава отговор на ситуация, която не е описана преди това нито в Корана, нито в Сунната, се изразява в неговото усърдие при търсенето на все по-дребни доказателства в ислямските първоизточници, касаещи даден случай. На базата на тяхното щателно изучаване, анализ и осмисляне, той извежда ново правово положение, което за всички мюсюлмани носи не задължителен, а препоръчителен характер. Такава дейност на учения се нарича ифта – издаване на фетуа, а него самият го наричат „муфти /мюфтия/” – „издаващ фетуи”.
В подобни, случаи милостта на Всевишния се изразява в това, че Той е оставил огромно количество въпроси, възникващи в живота на хората без Своето предписание или указание. По такъв начин, Той предоставя на човека възможност да намира самостоятелно решения и отговори. Освен това, при издаването на фетуи мюсюлманите трябва да се придържат към принципа на средния път, като избягват крайностите и максимализма.
Шейх Абдуллах бин Бих, член на Европейския Съвет по фетуи и изследвания пише: „Принципът на умереността и средния път в издаването на фетуи означава свързване на общото с частния случай, баланс между целите при издаването на една фетуа и отделните сфери на живот, връзка между текстовете на първоизточниците, съобразяване с ползите от фетуата и мненията на учените.”
Подобна умереност се явява закон както за Вселената, така и за правовите положения, които трябва да се опират и на ислямските източници и да съответстват на реалностите от живота. Някои учени наричат това балансиране на фикха. Неговата мъдрост и истинност се изразяват в равновесието и баланса между неизменните принципи на Шариата и променящите се условия за живот на хората.
Умереността при издаване на фетуи се основава на четири принципа:
1.Принцип на измение на фетуата в зависимост от изменението на времето.
2.Принцип на отчитане местните обичаи.
3.Принцип на отчитане последствията от фетуата
4.Принцип на търсене оптималното решение.
І. Принцип на изменение на фетуата в зависимост от изменението на времето
На Умар ибн ал-Хаттаб /Аллах да е доволен от него/, вторият праведен халиф, се паднала необходимосттта да подложи на преразглеждане, допълнение и по-нататъшно развитие правовото наследство, оставено от Пратеника /с.а.с./ и първия праведен халиф Абу Бакр ас-Сиддик /Аллах да се смили над него/. Именно при Умар на ислямската държавност, политическата, икономическа, юридическа и военна системи били придадени онези обичаи, които касаели ежедневния живот на мюсюлманина.
Как да се оформи и управлява армията от различни народи? Каква система за събиране на закят да бъде избрана? Как да се организира управлението на отделните региони на Халифата? Как да се сформира ислямската правова система? Как да се кодифицират Корана и хадисите?
Всички тези въпроси чакали за решение в периода на неговото управление и трябвало да бъдат решени. А отговори за тях нямало нито в Корана, нито в Сунната, нито във фикх на Пратеника с.а.с.и Абу Бакр р.а....
С решението на тези и други въпроси Умар станал муджтахид /извършващ иджтихад/ и провел собствено правово търсене, станал мюфтия и произнасял собствени фетуи, станал факих /правовед/, станал имам и разработил собствен мазхаб... Думата „собствен” по отношение на всички тези понятия съвсем не означава това, че Умар е изработил собствена версия на Ислям?! Не, той просто разработил собствено виждане за това, как ислямът и неговото право да се прилагат в новите исторически, политически, социални, военни и пр. условия, в които на него му се наложило да управлява мюсюлманската държава. Ясно е, че тези условия не били, както по времето на Пратеника/с.а.с./, нито както при Абу Бакр.
Съвършено очевидно е, че една нова болест изисква други рецепти и видове лечения, като естествено се отчетат общите и неизменни закономерности на анатомията и физиологията на човека и медицината. По същият начин е очевидно, че новите условия и предизвикателства, изискват нови адекватни решения, при задължителното отчитане на общите и непреходни закони на Шариата.
Изменението на дадена фетуа с течение на времето преди всичко бива обусловено от необходимостта да се реши даден проблем, да бъде отстранен някакъв порок или да бъдат извлечени някакви ползи, които не са съществували в предишните времена. Именно за това Умар променял фетуите в течение на времето.
Доколкото с времето социалните условия се променяли, то се появявали нови проблеми, които изисквали конкретно решение. Т.е. променяли се правовите положения, отнасящи се към сферата на иджтихада. Що се отнася до безспорните и непреходни положения в Шариата, то те не могат да бъдат променени никога и под никакъв предлог. Така, както не може да бъде разрешено убийството, употребата на свинско месо или прелюбодейството.
Точно така се променяли с времето, развивали се и задълбочавали фикха и мазхабите на халифите Усман, Али, както и други сподвижници, имамите Абу Ханифа, Шафии, Ахмад и Малик. Уммата нито ден не е стояла на едно място. Мюсюлманският фикх не е длъжен и не трябва да тъпче на едно място, тъй като трябва да дава отговори на всички нови и жизнено важни въпроси и проблеми, а понякога дори и да ги изпреварва...
Спирка в развитието на фикха при това постоянно изменение на живота, би означавало пълен застой в развитието на ислямската правова мисъл и безнадеждно изоставане от стремително менящите се общество и цивилизация, което и се случи с мюсюлманския свят на границата на ХVІІ-ХVІІІ век...
Да престанем да отделяме нужното внимание на съхраняване гъвкавостта на фикха, на неговото динамично развитие, да спрем да анализираме и развиваме иджтихад в определени области /политика, например/ това означава ислямската цивилизация да загуби своята инициатива и да изостане във времето, което вече е недопустимо.
ІІ. Принцип на отчитане местните обичаи
Общоизвестно е, че Ислямът не е религия на арабите, а на целия свят. Следователно, ислямското право при неизменността на фундаменталните положения на Шариата трябва да бъде дотолкова гъвкаво, че да обхване в себе си и спецификата на хиляди други народи на земята, освен арабите. Ислямът не е дошъл за да унищожи националните култури, националните обичаи и традиции, да замени всичко свързано с даден народ като му наложи сляпо да следва безчовечен и казармен закон – това е съвършено неправилно разбиране за мисията на Исляма в този свят. Шариатът – това не е молитвено килимче. За съжаление, подобно мнение се шири в горещите глави на малкообразованите мюсюлмани, но те много грешат.
Да, несъмнено Ислямът предлага на всички народи единна и неизменна акида /система на вероубеждение/, единен и неизменен Коран, Сунна, Шариат със своите неизменни положения. Но това съвсем не означава, че тези неизменни основи трябва да унищожат спецификата на даден народ.
Дори между арабите в Мекка и Медина е имало, има и ще има различия в обичаите, традициите и навиците. А какво остава за такива различни народи като нигерийци и кавказци, татари и индонезийци, руснаци и англичани...
Всеки от народите, приели Ислям е съхранил и съхранява неизменно своята национална специфика, характер, обичаи и традиции. При това, всеки мюсюлманин от даден народ се придържа към Корана, Сунната, Шариата, акидата и обредите за поклонение.
Този мюсюлманин, а още повече ученият, който в своя призив, в развитието на ислямското право, издаването на фетуа не отчита местните особености, обичаи и традиции извършва груба грешка.
Как може да се извършва ислямски призив, да се провежда иджтихад, да се произнася фетуа по даден казус, възникнал например в Татарстан, без да се отчита известната мнителност и бдителност на този народ, неговата съхранена общоевразийска менталност?!
Как може да се произнася фетуа например в Кавказ, без да се има в предвид горещият темперамент на тези хора, невероятната им привързаност към предците, склонността им към максимализъм дори в дребните детайли?!
Казано иначе, фетуата е подходяща за дадено място и време. Неуместните, не отчитащи всички обстоятелства правови заключения не само могат да нанесат вреда на делото на Исляма, но и като правило са погрешни, тъй като като съгласно Шариата, за издаването на фетуа мюфтията няма право да изхожда само от формалните положения на свещените текстове. За приемането на последните, на него му е необходимо да вникне във всички обстоятелства по дадения случай. Само тогава може да произнесе правилна фетуа.
Ибни Абиддин по този повод е казал: „Не подхожда на мюфтия и съдия да произнасят правово решение, без да вземат в предвид обичаите на хората”.
Имам ал-Кадафи е казал: „В съответствие с този принцип трябва да отчетем промяната на етапът на времето. Каквито и изменения в обичаите да се случват, те трябва да бъдат отразени при взимането на правово решение. Ако при теб е дошъл човек от друга нация или регион и иска от теб фетуа, не прави това на база обичаите в твоята страна. Попитай го за неговите обичаи и традиции и излез с решение на тази база. Не смесвай неговите традиции с твоите. Това е очевидната истина.”
ІІІ. Принцип на отчитане последствията от фетуата.
Един от най-острите проблеми на мюсюлманите днес е тяхната разпаленост, прибързаност и небрежност по отношение на собствените им постъпки. Те се стремят да променят целия свят за отрицателно време, да натрапят на своите роднини целият Ислям изведнъж – и молитвата, и хиджаба, и отказът от алкохол и усърдието по пътя на Аллах...
От подобна припряност особено на по-младите мюсюлмани произтича и онази прибързаност в желанието да вземат върху себе си отговорността за съдбата на други хора. Учейки 2-3 години в ислямски институт, те възприемат себе си много насериозно и решават, че са в състояние да решат един или друг проблем, издават фетуи, занимават се с иджтихад в сложни проблематики.
При това, нито нивото на техните знания, нито жизненият им опит, нито знанията за собственото им общество, а още по-малко за друг народ им позволяват да си съставят пълна представа за възникнал проблем, причините за него, предисторията, както и възможните последствия от противодействието. От това решение, което те ще вземат в една или друга ситуация могат да се получат съвсем не тези резултати, които биха искали и към които се стремят.
Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касае фетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, в които те се развиват...
Отчитайки и прогнозирайки последствията от дадена постъпка, правовото решение, издадено чрез фетуата се явява абсолютно задължително за дадения мюсюлманин, а още повече за улема, муджтахида или мюфтията. Имам аш-Шатиби /Аллах да се смили над него/ е казал по този повод, че мюфтията не трябва да бърза, а напротив – трябва щателно да изучи въпроса и да разгледа възможните последствия и резултати от своята фетуа.
Аллах Всевишния е предупредил мюсюлманите, относно последствията от прибързани постъпки, които по-скоро могат да нанесат вреда, отколкото полза на Исляма. Така, както се е оказало по-голямо усърдие по пътя на Аллах и борбата с идолопоклонничеството в езическа Мекка. Аллах предпазва мюсюлманите он необмислени постъпки и прибързаност в този смисъл: „И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах несправедливо, без да знаят!”/6:108/
Много ярък пример за предвиждане на последствията от дадено решение и постъпка на мюсюлманин се явява примера на Пратеника /с.а.с./ за отказ от наказание на лицемерите в редиците на неговите последователи и сподвижници, независимо от това, че той ги знаел поименно всичките. Той обяснил своят отказ по следния начин: „Опасявам се от това, че хората ще започнат да говорят, че Мухаммад убива своите сподвижници...”
От този принцип се е ръководил и Умар ибн Абд-ул-Азиз /Аллах да е доволен от него/, когото понякога наричат петия праведен халиф, когато отговорил на своя син, подтикващ го към решителни действия в наказанието на нарушителите за всяко прегрешение: „Страхувам се от това, че изведнъж ще стоваря върху хората цялата истина и те ще я отхвърлят, и от това ще произтече смут...”
Даденият подход за задължително отчитане на последствията от дадена фетуа за определено общество и определена ситуация в никакъв случай не трябва да се възприема като отстъпление или пропуск на слаби хора спрямо задължителните постановки на Шариата. Да се вземат под внимание евентуалните последици от едно решение се основава на грижата за съдбата на ислямската религия, за нейното по-нататъшно разпространение, за намирането на оптимално решение и най-ефективен път за нейното укрепване във всяко общество и ситуация.
ІV. Принцип на търсене на оптимално решение.
Разбираемо е, че в ежедневните реални ситуации за разлика от принципните положения в Шариата, може да има няколко възможни решения за мюсюлманина. Много вярващи при решаването на своите насъщни проблеми се намират пред избор и не знаят как е най-добре да постъпят, поради което се нуждаят от съвета на знаещи хора.
Разполагайки с ограничено количество пари кое е по-добро – да се оженим или да отидем на хадж? Уместно ли е наш брат в руските условията, в които живеем да сключи втори брак, а да подложи първия на изпитание?! Струва ли си един мюсюлманин, който живее в немюсюлманска страна да изобличава лъжливи богове, социални пороци, или трябва да смекчи подхода? Трябва ли да прекъсне всички възможни взаимоотношения с невярващи роднини и родители или трябва да ги поддържа, да прояви разбиране и търпение, без да ги оскърбява и да бъде усърден в желанието си да ги призовава към Истината?
Сложността на избора за обикновения мюсюлманин между две алтернативи се състои в това, че и двата формално се явяват позволени и не са забранени. Обаче, от правилния или неправилен избор между тези две възможности често зависи съдбата на хората и дори ислямския призив в конкретно общество или регион. Именно поради тези и други подобни ситуации, знаещият мюсюлманин, ученият, мюфтията – трябва да избират и препоръчват най-оптималното и най-подходящо за дадена ситуация решение.
Мъдростта на ученият и мюфтията в дадена ситуация трябва да се прояви именно в намирането на такова решение за всеки конкретен случай. Така за един женитбата с втора жена може до доведе до разруха в първото семейство, а за друг – до възможност да устои на предизвикателствата и съблазните в средата, в която се намира или да направи щастливи още няколко други хора – всичко е съвсем конкретно и индивидуално. За някой е добре да скъса със свои невярващи приятели, за друг е съвсем неподходящо, тъй като той се явява техен наставник, съветник и това може да доведе до приемането им на Исляма...
Предава се, че Абу Бакр /Аллах да е доволен от него/ по време на молитва снишавал гласа си и обяснявал това с желанието си да моли Господа в тишина и от дълбините на душата си. А Умар /Аллах да е доволен от него/ се молел високо под предлог, че иска да разбуди сънливите, да прогони Шейтана като по този начин се стреми да угоди на Бога. На първият бил даден съвет малко да повиши гласа си, а на втория – да го сниши. И тези предписания били най-оптимални решения за всеки поотделно.
За задължително намиране на оптимално решение за всяка ситуация и всяка общност настоявал и Али ибн Абу Талиб, четвъртият праведен халиф: „Говорете с хората по такъв начин, по който те могат да ви разберат. Или вие искате те да се отвърнат от Аллах и Неговия Пратеник?!”. Той призовавал към разумното, осъзнато и оправдано прилагане на положенията в Исляма за различните ситуации, тъй като определено правово решение може да е подходящо за един народ, но да се окаже неадекватно за друг МН ВАЖНО Е И ТОВА Други млади мюсюлмани, осъзнавайки своята неподготвеност се обръщат за решение и фетуа по определен възникнал проблем към по-подготвени ислямски учени. Често обаче, тези учени са араби, твърде далеч от местната реалност, за която се касае фетуата. Те практически нямат никаква представа за реалната ситуация, за причините на възникналия проблем, за онези обществени условия, в които те се развиват..
